Разединени равнини

— Отварях си очите. Явно си забравил, че за мен никога не е нощ. Гледах и видях съвсем ясно. Ти излезе с момичето и я пусна да избяга. Наблюдавах те, защото имах основания да смятам, че ще направиш нещо подобно. Касзаат ме предупреди, че се държиш странно, и се оказа права. Затова дойдох да видя какво друго вършиш тук долу. — Вдигна въпросително вежди и се приближи. — Е, какво друго си направил?

— Нищо — заекна Тото. Дрефос все така се приближаваше заплашително, макар Тото да беше по-силният от двамата, а полковникът занаятчия дори не беше въоръжен.

— Тя… тя е моето минало и… Открих, че не е толкова лесно да го зачеркна.

Дрефос сложи на рамото му ръката си — онази с бронираната ръкавица.

— И какво друго направи? С какво друго ме предаде? — Гласът му беше много мек, не ядосан, нито тъжен дори.

— Кълна се…

Дрефос го стисна за рамото и Тото извика от болка, когато металните пръсти се впиха като щипци в плътта му. Цялата му ръка изтръпна безчувствена, затова той сграбчи китката на Дрефос с другата си ръка и се опита да я махне от рамото си. С ужас откри, че не може да я помръдне и на косъм. Натискът на металните пръсти се усили още повече.

— Какво друго, Тото? — повтори въпроса си Дрефос, докато младежът още дърпаше безуспешно ръката му. — Експлозив, може би? Заложил си граната някъде? Мен ли трябва да убиеш? Или генерала? Кажи ми, Тото. Няма да се ядосам, обещавам ти.

Тото вече скимтеше от болка. Натискът беше толкова силен, че костите му пукаха. Неспособен да помръдне впилите се в рамото му пръсти, той удари с все сили Дрефос по лакътя.

И удари в метал, твърд и солиден като броня. Като си поемаше накъсано дъх, той дръпна отчаяно ръкава на Дрефос, шевът при рамото не издържа и цялата ръка лъсна пред погледа му.

Беше от метал, не просто облечена в метал, а направена от метал, и Тото можеше само да се диви на деликатните механизми, които й вдъхваха живот. Дори в капана на нетърпимата болка нещо в него се размърда при вида на това съвършено механично изделие — занаятчийският му инстинкт, който винаги щеше да е неделима част от него.

— Злополуката беше тежка — обясни словоохотливо Дрефос. — А още по-лошото бе, че трябваше да изработя този заместител с една ръка. Ала виждам, че ти харесва. Радвам се.

Блъсна го силно назад и младежът се стовари върху дървената решетка. Силите му се бяха стопили напълно.

— Кажи ми какво си направил — нареди Дрефос. — Аз съм молецороден, поне частично, и го чета по лицето ти. Какво си направил?

— Дадох й чертежите — промълви Тото, останал без воля за съпротива. — Чертежите на щраколъка.

Дрефос го изгледа втренчено. После се изсмя. Смя се и се смя, после пусна Тото и той се свлече на пода с гръб към решетката. Дрефос продължаваше да се смее, докато чиракът му не вдигна поглед озадачено.

— О, това ми харесва! — излая през смях Дрефос. — Много ми харесва. И ти сигурно си мислиш, че си го направил заради старата си любов, от носталгия или друга някоя от глупостите, които скоро ще ти избием от главата! Мило момче, значи си й дал чертежите, казваш? Това е страхотно. Страхотно е!

— Защо? — учуди се Тото. Рамото още го болеше, но поне можеше да си движи ръката, значи нямаше нищо счупено.

— Не разбираш ли? — Дрефос клекна пред него. — Какво ще направят те с чертежите? Как какво, ще си направят собствени щраколъкове. Представяш ли си физиономията на Малкан, когато открие, че врагът се е сдобил с новото му тайно оръжие?

— Значи искаш просто да ядосаш генералите? — попита невярващо Тото.

— Въпросът е какво ще направят генералите, Тото, когато се стигне до това. При кого ще отидат и какво ще поискат?

— Ще дойдат при теб — съобрази Тото — и ще поискат да им…

— Да им измисля нещо още по-добро! — гракна през смях Дрефос. — И науката ще направи още една крачка. О, ти сигурно си си мислел, че мотивите ти са благородни и прочие, момче, но в сърцето си ти си занаятчия. Човек на прогреса, точно като мен. Знаеш ли колко трудно щеше да ми е на мен да дам това оръжие в ръцете на врага? А ти ми спести толкова време и усилия, помисли си само. Войната ще продължи, Тото, ту едните ще имат превес, ту другите, и така година след година, и толкова по-добре за нас двамата. Защото ако Империята напредва твърде бързо, мислиш ли, че нашият достъп до леярните и цеховете ще продължи дълго след окончателната й победа? Или че ще ни снабдяват все така неограничено с ресурси? — Хвана Тото за здравото рамо и го вдигна на крака. — С мен ли си, момче, завинаги и наистина? Веднъж вече реших, че съм прочел истината в лицето ти, но понякога и аз греша.

Един последен шанс, осъзна Тото, да се изправи срещу кървавия потоп, да отхвърли метала и да избере месото… да направи нещо, с което Че би се гордяла.

— Твой съм — изрече сериозно той. — Завинаги и наистина.