Разединени равнини

След като кацна недалеч от имперския лагер, Че вървя цяла нощ, докато изгревът не обагри в розово небето на изток. Тогава откри, че се е отклонила по̀ на изток от южната посока. Даде си сметка, че няма представа къде се намира, че храната и водата, които Тото й беше приготвил, няма да стигнат за дълго. Мина покрай една-единствена постройка — ловна хижа на някой богаташ навярно, но разбита и ограбена отдавна.

С други думи, имаше проблем. Осъзна със закъснение, че е трябвало да избяга от лагера на осоидите в западна посока и да тръгне успоредно на железния път, който щеше да я отведе до портите на Сарн. Сега трябваше да тръгне на север с надеждата да стигне след време до релсите. На северозапад по-добре, реши тя, защото ако поемеше право на север, щеше да се озове обратно в имперския лагер. А за всеки случай, и най-вече заради патрулните отряди на осоидите, щеше да лагерува през деня и да върви нощем, като разчита на Изкуството си да пробива мрака.

Засега просто продължи напред, докато слънцето не напече силно, после си почина, а привечер тръгна отново, като се оглеждаше непрекъснато за знаци на железопътно строителство напред. Ала неравният, осеян с храсталаци терен сякаш нямаше край и никъде не се виждаше правата линия на крайпътни насипи. Само тук-там групи дървета внасяха разнообразие, черпейки подпочвена влага, имаше и запустели ниви на местата, където почвата беше по-плодородна. Не откри нито една къща, която да не е била ограбена и опожарена, което означаваше, че все още е твърде близо до имперския лагер.

Здрачаваше се, когато стигна поток, прокопал си дълбоко корито в земята, където Че можеше да се скрие от вражи очи. Тук беше по-хладно, а имаше и зеленина, която беше като балсам за душата й след сухия пущинак между Хелерон и Етерионските гори. Потокът течеше по права линия, каквато не се срещаше естествено в природата, земята от двете му страни беше заравнена и очевидно е била обработвана някога, но Че можеше само да гадае кога и чии ръце са променили терена наоколо.

Още вървеше по брега на потока, когато чу нещо да изжужава над главата й като бързокрило насекомо. В торбата на Тото беше намерила нож и сега го стисна решително, завъртя се и приклекна в нелепо подобие на бойна стойка, но не видя никого, още по-малко в черно-златна униформа.

Тъкмо си мислеше, че може наистина да е било насекомо, когато нещо я фрасна отстрани по главата и тя се пльосна по лице в потока.

Когато дойде на себе си, откри, че ръцете и краката й са вързани с парцали от собствените й дрехи — не от униформената туника, която така и не беше съблякла, а от нейните си. Остатъкът от тях, както и другото съдържание на торбата бяха проснати като на изложение край малък огън. Ниска широка палатка беше разпъната до малък вир, в който потокът се вливаше, преди да продължи нататък по неестествено праволинейния си курс.

„Някой разбойник сигурно — предположи Че. — Мога да му предложа награда. Все ще успеем да се спогодим.“

А после чу стъпки, обърна се и едва не извика от уплаха, защото разбойникът се оказа осоид — не в униформа, но осороден отвсякъде, със загрозено от белези лице и дълго кожено палто, който се приближаваше с връзка риба в едната ръка и я гледаше замислено.

Повалил я беше с най-обикновена прашка откъм храстите на брега.

Казваше се Гавед и очевидно не беше типичен осоид, не приличаше на онези, които познаваше Че. Не беше с униформа, не носеше обозначителни знаци за чин, затова пък определено имаше вид на самотник. Когато Че събра смелост да го попита с какво се занимава, той обясни, че издирвал мъже и жени срещу заплащане.

— А сега хванах теб — добави той, — хубавка, закръгленка дезертьорка. Е, време беше да ми потръгне най-сетне. Един гаден паяк ме ограби, кучият му син, и още го гоня, но нищо не пречи да изкарам някоя пара междувременно, като те върна на господарите ти.

— Ако е за пари, заведи ме в Колегиум и…

— Момиче, аз точно от Колегиум идвам. Нищо чудно вече да е паднал проклетият му град.

— Не е, защото…

— Пък и — прекъсна я той, повишавайки глас — нямам никакво намерение да се връщам назад, докато онзи гадняр, паякородният, бяга с моя дял от плячката. Така че, ако нямаш нищо против, просто ще те предам където трябва и ще си вървя по моята работа.

— Ще ме убият.

— Че ще ти нашарят гърба с камшика, спор няма — отвърна без грам съчувствие той. — Може и да те убият, ако решат да дадат урок на останалите, но по-вероятно е само да те бичуват, понеже си от помощната войска. Що просто не им кажеш, че си се загубила?

— Не съм дезертьор — възрази тя. — Не съм от помощната войска. — После млъкна, защото знаеше, че каквото и да каже, само ще усложни положението си. Същото прочете и в очите на похитителя си.

— Съжалявам — каза той и вдигна рамене. — Човек трябва да си изкарва някак прехраната, а понякога това никак не е лесно.