Разплата

Той насочи своя чероки на югозапад, покрай спящите, добре оградени комуни, които продължаваха да никнат като зловредни гъби около Финикс. Прекоси няколко площада с магазини около тях, после жилищните квартали в покрайнините на града, а накрая профуча край една бензиностанция, ярко осветена, особено табелата с работно време. Беше спуснал прозореца откъм лявата си ръка, за да се порадва на освежаващия полъх на вятър, долитащ от пустинята, който му напомняше за други, далечни места, където беше още по-топло и сухо. Най-после съзря надписите по крайпътните стълбове, подсказващи за следващите три отбивки от магистралата. На втората той включи мигача и подкара джипа с елегантен завой. Далеч напред, в долината под хълма, тук-там мигаха светлините на Кеърфрий.

Тримата широкоплещести мъжаги, наскачали от търбуха на хеликоптера „Бел Рейнджър“ по пистата на „Скай Харбър“, приличаха на заможни туристи, търсачи на всевъзможни приключения под открито небе. Скъпите им кубинки с дебели подметки и плътните им спортни якета с безброй джобове по тях моментално събраха завистливите погледи на охраната на летището. Командващият офицер, който пристъпи напред, за да ги посрещне, остана удивен от снаряжението им — широки раници с алуминиеви рамки, под тях леки спални чували и подложки от пресована гума, както и дълги дървени сандъци с месингов обков, криещи, по негово мнение, фантастично скъпи ловни пушки с оптически мерници.

Командирът на охраната въздъхна и си каза, че за богатите е в реда на нещата да си бъбрят разпалено, да си разменят шеги по адрес на някой си Боб — техен колега, останал в Лос Анджелис, защото жена му не го пуснала да ловува в мъжка компания, а вместо това го помъкнала след себе си на Хаваите. Мимоходом тримата новодошли, с вид на преуспяващи бизнесмени, споменаха имената на престижни курорти в Айдахо и Аляска. След което се увлякоха в спор — колко били дълги рогата на онази дългорога планинска коза, която един от тях бил гръмнал миналата година около водопадите в Скалистите планини.

Офицерът се почувства поласкан, когато на тях им потрябва неговото мнение относно времето за път до Седона — първата спирка по маршрута, начертан на картата им. Освен това се заинтересуваха къде най-близо може да похапнат добре. Той се впечатли още повече, щом видя шевролета комби, от моделите специални поръчки, който ги очакваше на южния паркинг. Принадлежал на техен тукашен приятел, който се запилял някъде извън щата по своя бизнес, обясниха тримата веселяци.

Но с това поводите за удивление на офицера, командващ охраната на „Скай Харбър“, не се изчерпиха. Въпреки едрите си фигури, те стъпваха много леко, чевръсто, уверено и безшумно — особено това, последното, съвсем го изнерви. Офицерът се осмели да ги попита с какво си запълват дните в Лос Анджелис. Единият от ловците се ухили и му размаха отворения си портфейл. Докато ровеше, за да връчи на офицера визитната си картичка, офицерът съзря вътре свидетелство за управление на автомобил, издадено от щата Калифорния, заедно със служебна карта от компанията „Локхийд“. Върху визитката се мъдреше фирмения знак на „Локхийд“, над редовете, уточняващи, че приносителят е вицепрезидент на компанията по научните разработки.

Преди водачът да подкара шевролета, офицерът им пожела лек път и наслука. Остана загледан зад колата, която чезнеше по посоката, водеща към изходната магистрала. Едва когато се прибра в кабинета си, той се досети, че въобще не ги беше попитал накъде ще се отправят и какъв дивеч ще преследват.

Тримата мъже от тактическото поделение на ФБР, предрешени като ловци, решили да прекарат уикенда край Финикс, напуснаха града и продължиха на север по междущатската магистрала. После завиха към Кеърфрий и се озоваха пред наскоро асфалтиран третостепенен път, с две платна, който се спускаше надолу.

По цялата долина и по околните склонове бяха пръснати светлини, примигващи в оранжево. Шевролетът с тримата мъже премина покрай двуметрови каменни стени, отделящи съседните имоти, обитавани от комуни. Към всяко владение имаше по една малка кула над оградата, точно до главния вход. С едри букви върху каменните огради бяха изписани имената им: „Пустинен ястреб“, „Небесен вятър“, „Облагородена пустиня“. Срещаха се обаче и изоставени комуни, зад чиито стени вече нямаше нищо, освен пустите ливади с пръснатите по тях ръждясали автомобилни каравани.

Зад оградите на по-новите комуни имаше добре поддържани сгради, чиито прозорци бяха залети от светлина, а моравите пред терасите — грижливо поддържани.

— Тук някъде трябваше да завием — промърмори шофьорът. — Но накъде — наляво или надясно?

Мъжът на съседната седалка до него измъкна картата от жабката на таблото, разстла я на коленете си, светна с фенерчето, взря се в плетеницата от шосета и отсече:

— Надясно.

Следващите две комуни се оказаха отдавна изоставени. После се появи висока тухлена къща, а след нея — в дъното на шосето преди завоя — сякаш от земята изникна модерна, остъклена сграда. На втория етаж светеха лампите.

— Тук трябва да е — реши шофьорът.