Разплата

Рейчъл още не можеше да се окопити. Нужни й бяха няколко секунди, за да осъзнае, че пред нея е застанал генерал-майор Ричард Холингсуърт. Шестдесет и две годишен, той изглеждаше твърд като кремък, но се носеха слухове, че е готов на всичко, за да защитава хората си. Генералът й се стори уморен, като човек, който е спал само два-три часа. Ако можеше да се говори за някакъв негов недостатък, то това беше единствено стремежът му на всяка цена да стига до истината при всеки случай, разследван от подчинените му. Съдейки по това, което преди малко беше узнала от телевизионните новини, Рейчъл реши, че за нея няма друго спасение, освен да разкрие цялата истина пред генерала.

— Добре съм, сър. Извинете ме.

— Докторите прегледаха ли те?

— Да, сър.

Лекарите й бяха дали успокоителни. След като изми следите от кръвта, прахта и барута, Рейчъл изгълта хапчетата. Поне засега те премахнаха кошмарите й, макар че още на следващата сутрин щеше да се събуди, плувнала в пот след мъчителен сън.

— Сигурно си чула какво говорят федералните — рече намръщеният Холингсуърт. Очите му святкаха застрашително зад очилата с рамки от неръждаема стомана.

— Чух какво казаха по новините, сър.

— Винаги пеят една и съща песен. Знаеш, че всичко това е пълен боклук. — Изразът на лицето му малко се смекчи. — Но ти знаеш много повече за тази история, нали?

— Готова съм да напиша подробен рапорт, сър.

Холингсуърт й подаде своята писалка заедно с кожения бележник, оставен на бюрото пред него, след което се облегна назад, с ръце зад тила. Рейчъл проследи погледа му, обхождащ кабинета. Никога не беше стъпвала тук. Каза си, че обстановката е по-скоро спартанска, също като обитателя на кабинета.

— Изглежда, че никой не иска от теб да напишеш този рапорт, Колинс. От ФБР не се обадиха, а от Пентагона получих само преди един час следното съобщение: „Тъй като военните не са замесени нито в инцидента на летище «Дълес», нито в смъртта на Памела и Саймън Естърхаус, рапорт по случая не се изисква“.

Той се замисли и добави:

— Пазят си задниците като зениците на очите си, така ли се получава?

— Не, сър. С изключение на…

— Какво?

— Всички по-важни фигури в тази афера са мъртви. Нито един не остана, който да предложи своя версия или да оспори моята. Така че, ако напиша рапорт, от него няма да има полза, сър.

— Нима искаш да оставиш всичко това да приключи просто така?

— Ще направя това, което ми заповядате, сър. Но ми се струва, че с този рапорт нищо няма да постигнем. Освен едно — вие ще узнаете какво точно се случи.

Холингсуърт се замисли. Ако приеме рапорта й, няма да устои на съблазънта да го прочете. Генералът притежаваше достатъчно опит, за да знае, че за някои събития е по-разумно да не задълбава и да ги остави да отшумят. Очевидно следовател Колинс беше или по-мъдра за годините си, или прекалено изплашена от последиците. Генералът не можа да определи кое от двете беше по-вярно.

— Колинс, защо не зарежем тази история?

Рейчъл си бе задавала този въпрос много пъти. Изненада се само от собствения си тих глас. Може би отдавна беше готова за подобно споразумение.

— Исках само последната дума да бъде наша, сър. Само това исках. Само това има значение за мен.

Това беше отговорът, който очакваше генерал-майор Ричард Холингсуърт. Отговорът, който го зарадва. Той се наведе над писалището си.

— Ако помислиш малко, какво би решила — ще го убиеш ли още веднъж, ако съдбата ти го изпрати?

Рейчъл разбра, че Холингсуърт знаеше много повече, отколкото показваше — явно някой му бе докладвал за престрелката на летището. Пред очите й отново изплува последната сцена, когато зениците на Инженера угаснаха завинаги.

— Да, сър. Ще го убия. Заради Моли.

Холингсуърт кимна. Той разбираше този език, с недоизказани мисли, с неписани правила, скътан в сърцето на всеки воин. Някои по-изискани личности биха го нарекли „удовлетворение“, обаче за генерал Холингсуърт това беше само едно — справедливо отмъщение.

Генералът се надигна от креслото и Рейчъл се изправи.

— За днес си освободена от задължения, Рейчъл — с внимание й каза той. — Ще се срещнем на гробището.

Рейчъл се прибра във временната си квартира. Премери новата си униформа — стоеше й безупречно. След четвърт час вече пътуваше с колата по Пенсгейт авеню към военното гробище Арлингтън.

Церемониалната военна част, заедно с представителите на „Старата гвардия“, вече се бяха събрали край гранитната плоча. Присъстваха също шестима морски пехотинци, придържащи краищата на знамето, почетен караул от седем стрелци и един тръбач, за да изсвири сигнала за почест. Рейчъл огледа безкрайните редици от смълчани белокаменни кръстове и си спомни, че за последен път ги бе видяла от прозореца на самолета. Тогава й се сториха като нежни цветни пъпки. От въздуха гледката беше много по-поносима.

Ковчегът беше обгърнат с националния флаг. До него бяха подредени празни столове в две редици, а в края се издигаше купчинка пръст, скрита под зелена мушама. Рейчъл се приближи до нея, леко докосна черната влажна земя, след което погали знамето.