Разплата

Люсил здраво настъпи педала за газта, решена да си пробие път по претоварената федерална магистрала. Рейчъл си каза, че първото, с което ще се захване след залавянето на Инженера, ще бъде искането към шефовете на ФБР да я включат в курса за скоростно шофиране. Пътуването до летище „Дълес“ им отне по-малко от тридесет и пет минути.

— На пода до задната седалка има полеви комплект — съобщи й Люсил. — Може да ни потрябва.

Рейчъл се наведе към задната седалка, но замря за миг, докато Люсил изпреварваше един мерцедес, след което сграбчи брезентовата торба. Вътре намери синьо яке, белезници, сълзотворен спрей и деветмилиметров зиг зауер. Рейчъл отпусна пистолета на дланта си и погледна въпросително към Люсил.

— Стандартен модел, масово използван от ФБР. Но поразява безпогрешно. Ако се озовеш наблизо, трябва да провериш дали няма някой зад гърба му.

Рейчъл нагласи ремъците към кобура на пистолета, загърна се в якето си и се облегна назад, докато Люсил продължаваше да си проправя път по претоварената магистрала. Щом застигна една полицейска кола, тя размаха картата си през прозореца и в отговор отсреща й вдигнаха палец като пожелание за успех.

— Нека да направим една тренировка, малката.

Рейчъл беше излитала няколко пъти от „Дълес“, но бе забравила какъв огромен комплекс представлява летището. Като повечето обитатели на Вашингтон, тя предпочиташе по-малкото летище „Нешънъл“, много по-близо до центъра на столицата и до Форт Белвоар.

За международните летища неделните следобеди не са време за отдих. Рейчъл долови откъслечни фрази поне на дузина езици, докато прекосяваше огромната чакалня. На два пъти се наложи да си пробива път с лакти сред струпаните туристи. Люсил й махна с ръка да се приближи към безмитния магазин. По екраните на мониторите над витрината бяха изписани данните за полетите към Азия. Изходите за тези полети бяха от зала „С“.

— Първо ще излети самолетът за Токио — отбеляза Рейчъл. — Ще стигнем до изхода преди последното повикване. После следват полетите за Банкок и Хонконг.

Люсил ускори крачка. Рейчъл забърза след нея по дългия широк тунел и после по ескалатора. През целия път Люсил оглеждаше лицата на пътниците наоколо.

Пред изхода за полета на „Джапан Еърлайнс“ имаше внушителна навалица. На гишето служителите припряно обслужваха последните пътници. Рейчъл застана зад гишето, за да огледа лицата на пасажерите, но те до един се оказаха японци. Пристигнаха стюардесите, бъбрейки оживено, докато тласкаха количките с багаж. Пилотите и останалите членове на екипажа се държаха по-сериозно. Не беше трудно да се забележат двамата представители на бялата раса от двете страни на изхода. Изглеждаха небрежни, едва ли не попаднали там по недоразумение, но ги издаваха слушалките с телесен цвят и трескаво шарещите им погледи.

Рейчъл се обърна към Люсил:

— Не ми се вярва Инженера да се опита да се промъкне през зала „С“ — сподели тя с Люсил, докато бързаха към изход 2, определен за полета към столицата на Тайланд. — Как ще се скрие сред тези азиатци?

— Видя ли нашите хора?

— Разбира се. Но и той ги е видял.

Пред погледа на Рейчъл се простираше море от непознати лица. Веднага извръщаше очи, щом пред тях се изпречваше азиатска физиономия. Не забравяше също, че колкото и да беше опитен в маскировката, Инженера не можеше да промени ръста си.

— Наближава десет — нервно прошепна Люсил.

Рейчъл погледна наляво и видя двама мъже и една жена, пристъпващи край изхода за полета до Банкок. Справяха се отлично. Следяха зорко цялата зона пред себе си, като обръщаха внимание най-вече на забързаните пътници от бялата раса и от мъжки пол. Рейчъл видя как жената, малко над тридесет години, за секунди си размени закачливи погледи с един бизнесмен, след което извърна глава към мъжете зад него.

После Рейчъл зърна още една група американски туристи, предимно възрастни хора. На реверите си носеха надписи „Фиеста в Ориента!“, под които бяха изписани имената им с печатни букви. Младата жена ги огледа внимателно. По-лесно беше Инженера да се дегизира като по-възрастен — с помощта на качествена сива перука и умело подбран грим. Можеше дори да накуцва, подпирайки се на тръстиков бастун.

— Не зная дали въобще има смисъл да оглеждаме залата — промърмори Люсил. — В тази тълпа всеки може да се укрие. Но ако продължаваме да висим тук, ще изпуснем полета за Хонконг.

Рейчъл вдигна очи към монитора на стената. Оставаха двадесет и пет минути до полет 66 на Паназиатските авиолинии. Ако побърза, ще успее да огледа набързо пътниците. Но можеше да остане тук, за да помага на Люсил.

— Искам да огледам пътниците за полет 66 — обади се Рейчъл. — Единственото, което знаем за него, е, че е живял дълго в Хонконг.

— Което означава, че ще избягва като чума директните полетите за Хонконг. Готова съм да се обзаложа, че и нашите хора разсъждават по същия начин. — В този миг улови блясъка в очите на Рейчъл. — Добре де, върви, щом така си решила. Аз ще остана тук.