Разплата

— Нали ми спомена, че е работил с китайски агенти. Може би в Хонконг се чувства като у дома. Вероятно там има свое убежище, където ще живее в азиатски комфорт, сред славните си спомени. Нищо чудно да възобнови старите си контакти.

Люсил се върна към телефона. Разговорът се оказа продължителен — цели десет минути.

— Половин дузина самолети ще излетят от „Дълес“ за Азия в следващите три часа — съобщи тя на Рейчъл. — За Токио, Тайпе, Хонконг и Банкок. Скинър нареди да ги държат под око.

— Няма да успеят да го заловят — въздъхна Рейчъл и се обърна към нея. — На всяка цена трябва да видя очите му. Ако се изпречи пред мен и го погледна в очите, ще го позная. Само така ще го заловим.

Замислена, Люсил прехапа устни.

— Скинър ми заповяда да се погрижа да не напускаш този кабинет. Да останем тук и да поговорим за твоите премеждия… Това бяха последните му нареждания.

— А според теб, Люсил, винаги ли трябва да се подчиняваме на мъжете?

Паназиатските авиолинии бяха най-новият член в многолюдното семейство на презокеанските превозвачи. Преди четири години компанията беше основана от сингапурската мафия, прочута с бездънните си сейфове. Сега, заякнала от съперничеството с гигантите в този бизнес — „Юнайтед“, „Катуей Пасифик“ и „Джапан Еърлайнс“ — компанията се радваше на внушаващия респект седемнадесетпроцентов дял от пазара. Стотици американци бързаха по-скоро да се намесят в екстензивно развиващите се азиатски пазари и Паназиатските авиолинии едва насмогваха да обслужат всички пътници, въпреки че денонощно предлагаха директни полети от летище „Дълес Интернешънъл“ до Хонконг.

В кабинета си на втория етаж, над представителствата на международните компании на летище „Дълес“, главният координатор на полетите на Паназиатските авиолинии с нетърпение изчакваше принтерът да спре да печати. Грабна трите най-горни листа от купчината и се вторачи в първия. Записани бяха триста и дванадесет пътници на борда — при всичко 364 места — разпределени в трите класи. Екипажът наброяваше четиринадесет човека. Той провери имената на пилота, на втория пилот, на бордовия инженер. Познаваше ги лично. При второто, по-грижливо изчитане на списъка той обърна внимание на две от стюардесите, които познаваше отблизо, на по-интимно ниво.

— На мен ми изглежда чисто — измънка той пред федералния агент, застанал до него.

После му връчи списъка и се взря в лицето на агента, вперил напрегнат поглед в поредицата от имена.

Главният координатор още не бе потиснал раздразнението от нахлуването на федералните агенти в кабинета му, въпреки че те се бяха опитали да го успокоят още с влизането си — нямало бомбени заплахи, нито планирани опити за отвличане на самолети. Преследвали някакъв беглец, опитващ се да се измъкне от страната. Координаторът се опита дискретно да се осведоми от колегите от другите авиокомпании и узна, че федералните навсякъде представили същата версия. Може би не лъжеха, но никой не им повярва. Според координатора, в момента само в терминала за външни полети имаше поне сто агенти — внушително число, и то само заради някакъв беглец.

— Какво означават тези цифри?

Координаторът се взря в списъка — там, където сочеше пръстът на агента — до името Дейвид Макфейдън беше отпечатан някакъв цифров код, което бе причина за недоумението на агента.

— Той работи при нас като старши стюард. Тези цифри означават, че има право на безплатно връщане в Хонконг.

— Познавате ли го?

— Разбира се. Можете да намерите името му в списъците на персонала ни.

— Все пак нека да проверим.

Координаторът сви рамене и извади от бюрото си списъците на персонала на компанията. Наистина в тях беше вписан Дейвид Макфейдън, канадец, командирован за представителството в Хонконг. Паназиатските авиолинии разширяваха дейността си в тази част на света и този факт беше обясним. На снимката се виждаше приятен наглед мъж, наближаващ четиридесетте, с червеникавокафява коса, грижливо пригладена, с мустаци със същия цвят и зелени очи.

— Това е той — уточни шефът.

Но именно тези две думи го издадоха. Федералният агент се усъмни, че шефът познава господин Макфейдън само по документите в досието му, но никога не го е виждал. И то само защото това име често е присъствало в списъците със служители на авиокомпанията, пътуващи със служебни билети. Нямаше откъде да узнае, че Дейвид Макфейдън е служител фантом, съществуващ само на хартия, включен в картотеката със съдействието на един от концерните, основатели на Паназиатските авиолинии. Всички данни за личността му бяха изпипани до съвършенство и своевременно обновявани — платежни ведомости, работни отчети, медицински прегледи. Но ако бъде запитан който и да е член от летателните екипажи, никой няма да си спомни някога да е имал нещо общо с този мистериозен Макфейдън.

— Окей — кимна агентът. — Трябва да взема този списък, за да го покажа на нашите хора в залата на долния етаж. Ако възникне някакъв проблем с пътниците, пристигащи в последните минути преди полетите, повикайте ме. Както и ако се появи някой, чието име не е включено в списъка.