Разплата

Пийчис се отърка в краката й. Бети се наведе, за да вдигне ангорската котка. Погали я по гърба. Замисли се дали, докато в апартамента няма да има никой, щеше да й стигне водата и храната. Моли й бе наредила да си приготви нещата за три-четири дневно отсъствие. Бети не трябваше да съобщава за заминаването, но въпреки това не издържа и позвъни на неколцина познати с въпроса дали могат да приютят Пийчис за няколко дни. За нейно огорчение, никой не пожела да поеме грижите за котката.

На Стивън също му беше забранено да се обажда по телефона. Нарежданията на Моли Смит бяха много точни: такси до летището и никакъв багаж, освен чанта с най-необходимото. На гишето на авиокомпания „Делта“ ги очаквали билети, предварително платени, и то на чужди имена. Резервациите били кодирани — само с кодови номера, така че служителите на гишето нямало да поискат паспортите.

Бети се извърна към багажа, напълно готов, до външната врата — малкият куфар, сивата пътна чанта и черната й дамска чантичка. Опита се намали багажа, но не успя. Обиколи всяко кътче на апартамента — добре поддържан, с десетина пъстроцветни бродерии, поставени върху старите мебели — с порцеланови статуетки, подредени по средните рафтове на библиотеката. Пръстите й погалиха мидичките, събирани по плажовете на Вирджиния и Флорида. Всяка вещ беше свързана за нея с някакво преживяване и присъстваше в спомените й.

Бети беше опаковала багажа в спалнята, защото там беше най-удобно. На леглото, направо върху завивките, които си носеше още от Аризона, тя беше нахвърляла всичките си по-ценни вещи. Искаше й се да притежава магическа торба, от онези, бездънните, за да натъпче всичко вътре, всичките скъпи на сърцето и полезни неща, неотменима част от живота й, за да ги отнесе със себе си.

Младата жена си припомни онзи ден, преди по-малко от месец, когато майор Моли Смит й съобщи, че може да се наложи да замине някъде, в познат на Бети град, където щяла да бъде в безопасност. Тогава Бети не беше си помислила, че се налага да търси скривалище. Но после… всъщност само преди два часа… дойде онова телефонно обаждане, което тя не очакваше, защото вече беше започнала да се самозалъгва, че всичко ще се размине. По телефона Моли Смит й повтори инструкциите, които беше продиктувала преди месец в кабинета си на Бети и на Коупланд. Тогава на Бети й се беше сторило, че цялата тази предпазливост е излишна. Тогава Моли Смит се беше намръщила и беше добавила нова заповед — Бети да запише инструкциите, да скрие листата и да ги извади в решителния момент. Да ги прочете и да си припомни инструкциите. И да не забравя да изгори страниците.

Бети сведе очи към дланите си. Още миришеха на пепел, макар два пъти да беше си измила ръцете, след като бе изгорила страниците.

Привечер трафикът по Двадесет и четвърта улица намаляваше. Бети позна фолксвагена на Коупланд веднага след като колата зави зад ъгъла на сградата, в която се намираше апартаментът й. Вдигна за последен път Пийчис, погали я и й прошепна на ухото:

— Да бъдеш послушна. И да ме чакаш. Скоро ще се върна.

Котката измяука жално, когато външната врата се захлопна. Но бързо се извърна, затича се и скочи на перваза на прозореца, изви се на дъга до стопленото от слънцето стъкло и се сгуши там, загледана в господарката си, която там, долу, се приближи към мъжа, изскочил от колата, остави багажа на тротоара и го целуна.

5.

Доста отдавна Рейчъл беше открила, че когато е разгневена, най-доброто лекарство е да се залови за работа — тогава всичко вършеше по-бързо. Ето че и сега стана така. Думите на Моли я бяха уязвили, но тя не се отпусна. Веднага се залови с първото, което й хрумна: наблъска дрехите в пералнята, а после, докато чакаше да приключи цикълът на автомата за изсушаване, се обади в яхтклуба в Монтерей, за да научи прогнозата за времето. После внимателно опакова багажа си — събра летните си дрехи в два сака, но добави предвидливо и двата пуловера. Накрая взе и якето. Защото дори и в Северна Калифорния понякога се случваше нощите да са хладни.

Обу джинсите, нахлузи първата фланелка, която й попадна пред очите, после нагласи каишките на кобура на служебния си револвер — „Булдог“, 44-ти калибър, с барабан. След това вдигна една секция, 30 на 30 см, от паркета на пода. Отдолу беше скривалището, където държеше кутиите със специалните патрони.

Тези патрони бяха изобретени от един химик в Алабама. При проникване в тялото прорязваха като бръснач плътта на жертвата, след което разкъсваха вътрешните органи като шрапнел. Опитите с месо от кланиците и болни овце, преди да ги изпратят в екарисажа, доказаха опустошителния им ефект.