Разплата

Рейчъл седна на леглото. В ръката си държеше пластмасовата кутия с патроните. Следобедното слънце галеше гърба й. Остана неподвижна и замислена. Само ръцете й потръпваха неспокойно. Той беше някъде там, навън, онзи загадъчен куриер. В коженото си яке, с ресни по ръкавите, като индианец. С поло с висока яка, стегната около врата му… Виждаше го как нахлузва полото през лицето си — лице без физиономия. Струваше й се, че е знаела някога името му, дори миризмата на тялото му, но сега ги е забравила. Той се е движил безшумно тогава, скрит в сянката, готов да убие сержант Дън. Може би именно той бе организирал покушението срещу генерал Норт? А сега е посветил цялото си внимание на нея и на Моли Смит. Да, и на двамата свидетели на Моли. Не станаха ли прекалено много мишените за един убиец? Не, каза си Рейчъл. Не са много за професионалист, способен да дебне из засада, в непосредствена близост до зоната, в която специализиран отряд за бързо реагиране провежда акция по обезвреждане на опасен престъпник. На броени крачки от смъртоносните снайперисти на балтиморското полицейско управление, готови да натиснат спусъците. Нищо чудно да е изпълнен с презрение към полицаите от отряда, да прелива от чувство за превъзходство и недосегаемост.

„Аз съм невидим — сякаш заявяваше той. — Недосегаем, недостижим! Мога да се прокрадна съвсем близо до теб, без въобще да подозираш. Ще изпълня мисията си и отново ще потъна в небитието.“

Както в онази нощ, в пристанищните складове на Балтимор. Или на следващата сутрин, пред сградата на Управлението, когато беше успял ловко да изиграе дежурния офицер на входа и да вземе касетата със записа с последните мигове на сержант Дън.

Самата тя е била само на десетина метра от него, но нищо не е заподозряла, докато той най-спокойно се отдалечавал от сградата.

„Каква полза от специалните патрони?“

Преди да напусне Форт Белвоар, Рейчъл се отби при най-възрастния от колегите. Той беше ветеран от Виетнам, служил преди това във флота. Загубил лявата си ръка при поредния рейд на катера си нагоре по течението на река Меконг. Когато Рейчъл му обясни, че ще отсъства няколко дни, той обеща да се погрижи за кореспонденцията й, а накрая й пожела късмет и я изпрати със загрижен поглед. Опитен офицер като него не би се заблудил. Веднага бе разбрал, че тя не излиза във ваканция.

Рейчъл остави саковете в багажника и се настани зад волана. Потегли и нито веднъж не се обърна назад. Беше суеверна в подобни случаи. Вярваше, че ще успее да се върне отново в уютния си апартамент, ако спази условието, което сама си бе наложила…

Заради нескончаемите реконструкции на летище „Нешънъл“, дори и през нощта залите бяха претъпкани с пътници, изпращачи и посрещачи. Все пак имаше някаква полза — така по-лесно можеш да проследиш някого или да се срещнеш необезпокоявано с човека, с когото имаш уговорка. Рейчъл реши да изчака в седана, паркиран до високия строителен кран, на двадесет метра зад входа откъм багажното отделение.

До отлитането на самолета оставаха час и половина. След четиридесет минути Моли пристигна с такси. Рейчъл видя как тя влезе в салона и се облегна на най-близката колона, до един от огромните контейнери за смет. Вероятно искаше да се скрие зад него, за да не бъде забелязана през стъклената стена от някой в преминаващите отвън автомобили. Или просто за да има къде да тръска пепелта от цигарата си. Пушачите често използваха този трик, за да не ги зърне някой от охраната на летището и да ги помоли да излязат навън, на нагорещения бетон, сред паркиращите коли и автобуси.

Зоната беше добре осветена и Рейчъл я виждаше като на длан. През вратите на терминала преминаха поне десетина мъже, високи колкото куриера, при това с осанки, напомнящи неговата. Всичките без придружители. Повечето от тях бяха с костюми и вратовръзки.

Най-после се появи фолксвагенът, за който Моли я беше предупредила. Автомобилът се отклони от потока коли. Рейчъл лесно позна Стивън Коупланд и Бети Ъндъруд (Моли й беше показала снимките им). В този миг дъхът й секна — те бяха нарушили една от заповедите на Моли — да пристигнат поотделно на летището. Защо дойдоха заедно? Ъндъруд седеше на дясната седалка, поне с половин глава стърчаща над Коупланд. Лампите под бетонната козирка осветяваха чудесно физиономиите им.

Рейчъл отмести поглед към шефката си, която се размърда преди фолксвагенът да мине покрай нея. Когато Моли разговаря по телефона от кабинета си с двамата информатори, Рейчъл също беше там. Моли им разясни всички подробности, за да ги облекчи в максимална степен — както се обяснява нова игра на малки деца. Дори повтори най-важното.

— Да видим дали куриерът ще се опита да ни попречи — беше промърморила Рейчъл тогава.