Разплата

Когато най-после изчете всичко, той погледна към Саймън Естърхаус, наведе се напред и понечи да изключи бутона на интеркома.

— Франк, запомних всичко по-важно от твоя доклад — хладнокръвно излъга той. — Но сега очаквам разговор с Москва. Ще се чуем отново след тридесет минути — обеща президентът и натисна бутона.

Сега можеше най-после да завърти високия си стол по посока на дивана, където чакаше съдията.

— Този тип е способен да ме довърши с дърдоренето си!

— Съжалявам, господин президент, но предположих, че е разумно да докладвам лично на вас.

— Да, да, така е, но сега въпросът е дали още някой знае? — Президентът кимна към документа на бюрото. — Колко копия има от тези бележки?

— Това е оригиналът. Ако майор Смит е била толкова предпазлива, колкото ми я описаха, би трябвало да се е погрижила за резервно копие. Но не го намериха нито в нейния компютър, нито в апартамента й.

— А в някой банков трезор?

— Сега проверяват банковия й сейф. До един час ще знаем резултата.

— Ти лично ли извърши проверките?

— От записките й личи, че става дума за въпрос, свързан с националната сигурност. Готов съм да подпиша постановление за съдебно дирене.

— Искам да не се протака, Саймън.

— Ще направим всичко, което е по силите ни, сър. Но сега най-важното е да демонстрираме, че разследваме енергично и решително обстоятелствата около смъртта на майор Моли Смит. Не бива да се оставим да ни изненадат неприятно — ако някой успее да се добере до нейните бележки и ги публикува…

Президентът нервно прокара ръка през косата си. Макар че наскоро беше навършил шестдесет и две, тя все още беше гъста и лъскава. Подчинените му често го ласкаеха, като я сравняваха с буйната коса на Линкълн.

— Енергично и решително… За бога, Саймън, да не би тази жена да е по-опасна и от чумата?

— Все още не знаем това, сър. Или поне не можем да го твърдим категорично.

Естърхаус рядко повишаваше тон. Може би защото беше сред онези облагодетелствани от съдбата мъже, които умеят да привличат всеобщото внимание, въпреки че не притежават нито красив външен вид, нито внушителна фигура, нито изразително лице. Наистина дрехите му бяха подбрани с безупречен вкус, ала това все пак бе само една обвивка. Петдесет и пет годишен, той изглеждаше чудесно и с лекота можеше да мине за десет години по-млад. Ала тайната на силата му се криеше другаде — може би в тъмносините му, почти виолетови очи, които никога не трепваха. Или в непоколебимата увереност, която излъчваше, сякаш си бе осигурил свише невидимо, тайнствено покровителство, което го правеше неуязвим. Може би именно затова изпитваха респект към него. И страх.

Президентът, син на фермер от Луизиана, отрасъл сред фъстъчената плантация на баща си, беше един от малкото, които оценяваха по достойнство влиянието на съдията Естърхаус, макар че винаги бе избягвал да се съобразява сляпо с препоръките му. Искаше му се това могъщо влияние да бъде впрегнато за подобряване дейността на Върховния съд. Президентът бе твърдо убеден, че там напоследък цари пълен хаос и ненужни търкания. Именно Естърхаус би могъл да внесе ред, като оглави тази толкова важна институция.

— Знаем със сигурност, че Моли Смит е била убита — натъртено произнесе президентът. — От неизвестен убиец. Или убийци. Въпросът е дали е изпратила този пакет, защото се е опасявала за живота си? И ако е така, защо го е изпратила тъкмо на теб.

Естърхаус уморено кръстоса крака.

— Сър, никога не съм се срещал с майор Смит. Не бях чувал дори името й до тази сутрин, когато това — посочи той големия бял плик — беше оставено на бюрото ми в кабинета.

— От кого?

— Моята секретарка ми каза, че бил някакъв куриер. Той не се е подписал за доставката на пакета, но тя успя да си припомни името на компанията за куриерски услуги. Моите хора веднага разучиха, че става дума за малко известна компания със седалище в Александрия. Тамошният служител помни само, че пакетът е бил предаден от някаква жена. Платила в брой, така че не можем да я проследим чрез кредитната й карта. Показали му снимка на майор Моли Смит, обаче служителят от гишето в Александрия не посмял да гарантира, че е била тя. Така че се налага да приема единственото правдоподобно обяснение, господин президент — майор Моли Смит е избрала тъкмо мен като получател на този пакет, защото аз оглавявах сенатската комисия по разследването около смъртта на генерал Грифин Норт.

— И ето, сега тя е мъртва — глухо заключи президентът. — Без никакви следи, че е била заплашвана или измъчвана… Хм, не ти ли се струва, че тук има нещо странно? Една жена ти изпраща подробно описание на резултатите от своето разследване, проведено тайно, без никой друг да знае за него, а после загива. И то точно в деня, в който си получил бележките й?

— Напълно сте прав, сър. Моли Смит не е била жертва на случайно покушение. Може би думите ми ще прозвучат прекалено коравосърдечно, но за нас е добре, че медиите поддържат тъкмо тази версия.

— Само защото засега не разполагат с нищо по-добро. Но в момента, в който се доберат до някаква информация, ще започнат като хрътки да душат наоколо!