Разплата

Рейчъл сама не можа да повярва, че тези думи се изплъзнаха от устата й. Може би несъзнателно ги бе изрекла, за да срази упоритата, твърдоглава съпротива на Коупланд, да го шокира и нарани.

След миг младата жена осъзна, че вече не може да се спре, нито да вземе думите си назад, затова смело продължи нататък:

— Ти много добре знаеше защо Моли те измъкна заедно с Бети от Вашингтон. Защото и двамата бяхте набелязани като мишени. Тя постави на карта не само кариерата си, но и живота си, защото вярваше, че ти ще бъдеш ключовата фигура в предстоящия съдебен процес. Но сега тя е мъртва, а това много улеснява задачата на тези, които са по следите ти. — Рейчъл прехапа устни. — Имаш само един шанс за спасение и това съм аз. Засега никой, освен мен не знае за теб. Никой не подозира къде се намираш. Идвам да те взема със себе си, защото съм длъжна да ви опазя. Не само теб, а и Бети. При това, независимо от цената!

— Как можеш да си сигурна, че никой друг не знае за мен и за Бети? — настойчиво попита Коупланд.

— Защото само аз знаех истинското ти име. Преди два часа дори и аз не подозирах къде се укриваш. — Рейчъл не възнамеряваше да го запознава с точния час, когато беше открила адреса му. — Това само доказва колко добре е организирала Моли защитата на своите информатори. Сега и аз трябва да действам по същата схема.

— Каза ми, че ще бъдеш тук чак към полунощ. Не може ли по-рано?

— Освен да се занимавам с теб, все пак имам и други задължения — обясни му Рейчъл. — Не мога да допусна началниците да започнат да ми задават неудобни въпроси.

— Не знам, просто не знам какво да…

Той едва не изхленчи. Рейчъл отчаяно се нуждаеше от някакъв повод, за да го окуражи. Стивън сам й го предостави, без да разбере това.

— Много се тревожа за Бети — сломено изрече той. — Нали и тя знае за Моли…

„Да, ясно е, че след като приключим разговора, веднага ще й позвъниш.“

— Тя наистина е много разтревожена. Аз съм добре тук, в хотела има охрана. Но тя е съвсем сама, там, в онова затънтено селце Кеърфрий…

— Ти също можеш да й помогнеш, Стивън.

Рейчъл си представи нагледно как в този момент той самоуверено вирва глава.

— Разбира се! Но как?

— Обади се вместо мен в Кеърфрий. Защо не? Ти по-добре ще й обясниш за какво сме говорили и ще й кажеш, че не бива за нищо да се безпокои. Струва ми се, че това ще й вдъхне кураж.

Отново бе успяла да насочи мислите му, но този път в благоприятната посока.

— Тъкмо това ще направя — отговори Стивън, вече с по-бодър тон. — Но тя ще поиска да узнае кога ще отидеш да я прибереш.

Рейчъл реши, че може да си позволи да рискува.

— Кажи й, че ти и аз ще й се обадим веднага след като се срещна с теб. Ще проверя кога има полети. Ще се опитам да уредя прехвърляне от Атланта до Финикс за утре сутринта. Не е изключено утре да обядваме тримата заедно.

Този пикник надали щеше да бъде много весел, но в момента на Рейчъл съвсем не й беше до това. Молеше се само Коупланд да не я притисне до стената с въпроси около подробностите в операцията по укриване следите на информаторите. Защото нямаше намерение да споделя с него всички подробности, свързани с плановете й.

— Да — рече Коупланд, — вече започвам да мисля, че всичко ще се уреди.

— Окей. Стивън, чуваш ли ме? Ще ти позвъня най-късно до шест часа, броено от настоящия момент. Това прави някъде към два часа по вашето часово време. Дотогава ще съм уредила резервация на твое име за първия полет до Финикс.

— Знаеш къде да ме намериш — отвърна Коупланд.

На Рейчъл й се стори, че в гласа му се прокрадна мрачна нотка.

„А ти се моли куриерът да не го узнае.“

Стивън Коупланд се сви на кълбо в широкия фотьойл, с лице към терасата. Никога не беше очаквал, че един ден ще се озове тук… все едно че беше пациент от психиатрична клиника, изолиран в заключена килия.

Объркан, той за трети път си повтаряше подробностите от разговора с военен следовател Колинс, опитвайки се да осъзнае колко бързо се бе променила ситуацията. Може би единствената добра новина за него беше намерението на Рейчъл още днес да уреди заминаването му от Атланта. Той нямаше да й повярва, ако тя не бе цитирала абсолютно точно такива незначителни детайли от предишното им пътуване, като онази кибритена кутийка и романа, разгърнат върху коленете на Бети, когато той се бе изправил, за да напусне самолета. Колкото повече мислеше за нея, толкова повече се избистряше в паметта му образът й. Не толкова лицето й, колкото русата й коса и облеклото й, дори тясната й талия, която му бе направила впечатление, когато се бе надигнала към стелажа за багажа. Не беше ли я погледнал и малко по-късно, защото неволно бе усетил как нечий поглед се плъзга по лицето му? Шестото му чувство тогава сякаш му бе подсказало, че някой скришом го наблюдава. Тогава той отново бе насочил погледа си към нея, но тя вече бе извърнала глава.