Разплата

Рейчъл Колинс спомена също и за фолксвагена му, знаеше къде го беше паркирал, знаеше дори и кой му бе наредил да постъпи така. Знаеше даже, че Бети не се криеше във Финикс, а в никому неизвестното селище Кеърфрий, на шестдесетина километра от столицата на щата Аризона.

„Доста неща знае. Хм, а може би не е добре, че знае толкова много?“

Коупланд реши, че все пак, поне засега, няма за какво толкова да се тревожи. Защото в момента за него тази Колинс беше като дар небесен. Той хапна нещо набързо. През нощта не беше спал спокойно и не се чувстваше добре. Въпреки луксозната обстановка, той на практика беше затворник. Щеше да бъде принуден да напусне стаята си само когато камериерката започне чистенето, но дори и тогава не би се осмелил да напусне фоайето на хотела. Щом преценеше, че горе на етажа камериерката вече е привършила с чистенето, Стивън щеше да изчака да се насъбере достатъчно голяма тълпа пред асансьора и да се шмугне вътре в последния момент, преди вратите да се затворят. Ако нямаше много хора във фоайето, трябваше да изчака да се приближи поне една жена или някоя двойка, за да влезе в асансьорната кабина заедно с тях. Не биваше да взема асансьора сам или в присъствието само на един мъж като спътник.

Единственият му контакт с външния свят се ограничаваше до телефонните разговори с Бети — естествено, не пропусна нито една сутрин, нито една вечер. Последното му обаждане беше снощи, някъде към полунощ. Но след всяко позвъняване за него ставаше все по-трудно да убеди себе си, че всичко ще приключи благополучно. Защото Бети неизменно го затрупваше с тревожни въпроси, за които той нямаше готови отговори. Но най-лошото бе, че след всеки опит да отклони въпроса й или да го обяви за маловажен, Стивън усещаше как все повече се смалява в нейните очи. А тъкмо това го измъчваше повече от всичко.

Така изтече още един напрегнат час, преди Коупланд да преглътне горчивата истина, че няма друг избор. Не можеше да остане в хотел „Риц“ завинаги — рано или късно нервите на Бети нямаше да издържат и само Бог знаеше какво ще й хрумне да направи. Единственото им спасение беше тази Колинс. Щом й повярва при първия телефонен разговор, защо не рискува и не й се довери напълно?

Продължаваше да го притеснява признанието на Колинс, че Моли не е споделила с никого, освен с нея, за двамата си информатори, че единствено тя е научила от Моли кои са истинските им имена и къде се крият. Тогава кой беше вдигнал слушалката, когато той бе позвънил на номера, оставен му от Моли?

Коупланд най-после взе решение. Трябваше да се довери на Колинс. Още сега ще звънне на Бети, за да й съобщи, че всичко отново си идва на мястото, и че те двамата отново ще бъдат заедно. Най-после целият този кошмар щеше да остане зад тях.

Но искаше да й каже и още нещо… нещо тайно, което въобще нямаше намерение да разкрива пред Колинс, когато тя пристигне тук, в Атланта. Щеше да бъде тайна — само тяхна, на двамата. Просто така, за всеки случай.

Докато търсеше най-подходящите цивилни дрехи, които да облече вместо униформата си, Рейчъл си припомни мъдрите напътствия на Моли: „Не прекалявай със съмненията. Трябва да имаш повече доверие на собствените си преценки“.

Но дали беше подходила към Стивън Коупланд по най-разумния начин? Не беше ли го притиснала прекалено много? Ако отговорът е не, тогава той ще съумее ли да оцени този неин жест? И то точно сега, когато всеки ден, дори всеки час е от значение! Няма ли да грабне куфарите от гардероба в хотелската стая, да се втурне надолу по стъпалата и да побегне накъдето му видят очите?

Представи си как Моли би я изгледала с укор, ако можеше да я зърне отнякъде, ала въпреки това не издържа и посегна отново към телефона. Но първият й опит се оказа неуспешен — пръстите й трепереха толкова силно, че не улучи търсения номер. При второто набиране пък отекна досадният сигнал „Заето“.

Някой се беше свързал с телефона на Бети Ъндъруд. Рейчъл веднага набра номера на Коупланд в Атланта. Отново заето.

„Окей. Може би не е зле, че той се опитва да я успокои и че я убеждава да се държат един за друг. Значи е размислил и най-после е разбрал, че няма друг шанс, освен да разчита на мен…“

Шест часа оставаха до срещата им. Поне така му беше обещала. Ако се концентрира и шофира по-бързо по магистралите, може би ще успее да скъси този интервал.

Рейчъл остави ключа от стаята на рецепцията на мотела и погледна към сметката за престоя си. Телефонистката на мотела беше отброила двадесет и две минути за междущатския разговор с Бъкхед, Атланта, с което сметката беше набъбнала с още тридесет долара. Рейчъл остави банкнота и излезе навън, сред хладното утро на Западна Вирджиния.