Речният бог

Странните шумове стреснаха останалите трима и те светкавично се обърнаха. За миг сякаш не можеха да повярват на очите си. Но бързо се окопитиха, извадиха мечовете и се втурнаха срещу приятеля ми. Той смело се хвърли в атака, разделяйки ги един от друг. Обърна се към този, който беше останал сам, и с острието на меча си го удари в гърдите. Мъжът изкрещя от болка и се отдръпна. Преди обаче Танус да се разправи с него, другите двама го нападнаха в гръб. Приятелят ми се извъртя тъкмо навреме, за да протегне меч и да се предпази от ударите им. Понеже владееше по-добре оръжието, не му беше особено трудно да държи и двамата на разстояние, изненадвайки ги от време на време с някой удар. Но скоро раненият се съвзе и също го нападна.

— Зад теб! — извиках и в последния момент Танус успя да се освободи от двамата пред себе си, за да отговори на удара му. Най-сетне усети, че ще трябва да отстъпи. Обкръжен от две страни, той не би могъл да се справи с противника и затова започна да се измъква, развъртвайки майсторски меча. Толкова бързо го движеше, че сякаш се обграждаше с невидима стена, която мечовете на враговете му не можеха да пробият.

Но в един момент си дадох сметка, че Танус се уморява. От горещината и напрежението бе плувнал в пот, а болезнените гримаси издаваха нечовешките му усилия да възпира противниковите атаки. Дългите месеци на разврат и пиянство си бяха казали своето.

При следващия удар на брадатия бедуин Танус залитна назад и се опря на скалата до пътеката. Аз стоях от другата страна на пътя и безпомощно наблюдавах. Разбойниците сякаш не сещаха умора. Водени от бедуина, те не преставаха да вият като подивели кучета, а ръката на Танус не бе толкова бърза и ударът й отслабваше.

Чак тогава забелязах, че единият от обезглавените разбойници бе изпуснал копието си насред пътеката. Давах си сметка, че ако не направя нещо веднага, приятелят ми ще бъде насечен на парчета. Затова събрах колкото смелост имах и изпълзях от скривалището си. В желанието си да се разправят по-бързо с опасния противник Свраките бяха забравили за мен. Незабелязано се промъкнах до копието и го вдигнах от земята. Щом усетих между пръстите си хладния метал, сякаш се превърнах в съвсем друг човек.

От тримата разбойници най-опасен беше бедуинът, а и аз бях най-близо до него. Беше с гръб към мене и вниманието му беше насочено към Танус. Необходимо ми бе просто да насоча копието си към него и да го набуча.

Знам, че там, където са бъбреците, човешкото тяло е най-уязвимо. С познанията ми по анатомия не ми беше никак трудно да улуча мястото. Пронизах разбойника точно на пръст встрани от гръбначния стълб. Копието потъна дълбоко в десния бъбрек, разрязвайки го с хирургическа точност. При удара главатарят застина. Аз обаче развъртях широкото острие из раната, както ме беше учил Танус, за да не оставя на врага си никакви шансове за спасение. Мечът на разбойника се изплъзна от ръката му и той нададе такъв пронизителен писък, че другарите му неволно се обърнаха и позволиха на Танус да се измъкне от капана им.

Още с първия си удар той прободе единия от тях право в гърдите. Преди да е изтеглил обратно оръжието си от трупа на убития, последният оцелял от бандата с всички сили хукна сред пясъците.

Приятелят ми се затича подире му, но направи само няколко крачки и се спря задъхан.

— Нямам вече сили. След него, Таита, не оставяй гадната твар да се измъкне.

На света рядко са се раждали хора, които да бягат по-бързо от мен. Притиснах с крак убития бедуин, за да извадя копието си от тялото му, и се втурнах след бягащия.

Настигнах го бързо. Толкова бяха безшумни стъпките ми, че той дори не разбра как го приближавам. С копието си пронизах ахилесовото му сухожилие и го повалих на земята. Мечът излетя от ръката му. Нещастникът лежеше и крещеше от ужас, ритайки във въздуха с крака. Обзет от непознато, садистично удоволствие, аз заподскачах около него, бодейки го с копието, така че да ми застане по-удобно за последния удар.

— Коя от жените ти хареса повече? — питах и в същия миг забих оръжието си в бедрото му. — Майката с големия корем или момиченцето? Не ти ли беше прекалено тясна?

— Милост, милост! — пищеше разбойникът. — Нищо не съм направил. Другите бяха. Не ме убивай!

— По дрехите ти има засъхнала кръв — отсякох аз и го набучих в корема, но не смъртоносно. — Така ли крещеше детето, както ти сега?

Той се сви на кълбо, за да си защити корема, и оголи гърба си. Ударих го в гръбначния стълб, точно между два от прешлените. Това го парализира. Тогава аз се дръпнах встрани.

— Много добре — изсъсках му. — Искаше да не те убия, ами няма да те убия. Малко ти е да умреш!

Обърнах се и си тръгнах. Раненият запълзя след мен, влачейки парализираните си крака, както рибарите — мрежите си пълни с риба, но след няколко метра силите му изневериха, той се отпусна на земята и отчаяно захленчи. До вечерта слънцето все щеше да го убие с безмилостните си лъчи.

Като се върнах при него, приятелят ми ме изгледа.