Речният бог

— Време беше някой да се изправи и да каже открито, каквото трябваше да се каже, нали така, стари приятелю? — кънтеше гласът му из мрачната алея, сякаш той си беше наумил на всяка цена да подскаже на възможните убийци къде сме. Не му отговорих.

— Ама не го очакваше, а? Бъди честен, Таита. Признай си, че те сварих съвсем неподготвен.

— Ти всички ни свари неподготвени. Дори и фараонът бе учуден, можеш да бъдеш сигурен.

— Той ме изслуша, Таита. Сигурен съм, че е запомнил всичко. Свърших добра работа тази вечер, нали така?

Опитах се да повдигна въпроса за предателското нападение на Расфер срещу него, намеквайки, че му е било подсказано от господаря Интеф. Но той не искаше и да чуе.

— Та това е невъзможно, Таита. Господарят Интеф беше най-близкият приятел на баща ми. Как би могъл да ми желае злото? Освен това аз съм неговият бъдещ зет, не е ли тъй?

И въпреки раните си той избухна в такъв сърдечен смях, че разбуди всички спящи из околните колиби, които ядосано запротестираха в тъмното. Но Танус не им обърна никакво внимание.

— Не, не, сигурен съм, че грешиш — възкликна той. — Просто Расфер с присъщата си злоба е решил да ми покаже галантните си обноски. Е, друг път ще знае — прегърна ме той и ме стисна толкова здраво, че едва не извиках. — Тази вечер ти ми спаси живота на два пъти. Ако не се беше обадил, когато трябваше, Расфер като нищо щеше да ми види сметката. Как го правиш, Таита? Кълна се, че вътре в теб е скрит велик воин, надарен с всевиждащ поглед — и отново се засмя.

Как да му помрача радостта? Беше като дете, като едно голямо, немирно дете. Можех само да го обикна още по-силно. И не беше сега моментът да му говоря за опасността, на която излагаше не само себе си, а и всички нас, неговите приятели, с необмислените си приказки.

Реших да му дам възможност да се наслади на своя „звезден“ час, а утре все щеше да чуе гласа на разума. Така че просто отидохме в дома му, където заших раната на челото му, промих и останалите и ги намазах с мехлем от мед и билки, който сам бях приготвил. След това му дадох и силна доза от червения шепен и оставих добрият Кратас да бди над съня му.

Щом се прибрах в покоите си късно след полунощ, разбрах, че ме чакат на две места: при господарката Лострис и при победения Расфер. Без съмнение от двете повиквания щях да се отзова на първото, но нямах избор, защото двама от хората на Расфер ме грабнаха и почти ме завлякоха до стаята му. Той лежеше върху подгизналото си от пот легло и не спираше да стене и да проклина, като от време на време призоваваше Сет и всички други богове да видят страданията, на които се беше подложил заради предаността си към тях.

— Мили Таита — поздрави ме той, щом влязох, и се понадигна на лакът, — не можеш да си представиш само колко боли. Гърдите ми направо горят. Ребрата ми са строшени до едно, а главата ми сякаш е стегната в някакъв адски клуп.

Да си призная, думите му не предизвикаха съчувствие у мен. Но е странно как ние, лечителите, нямаме сърце да откажем услугите си и на най-ужасните същества, щом те се нуждаят от тях. Примирено въздъхнах, разтворих кожената торба, в която си носех медицинските инструменти и мехлемите, и започнах да ги изваждам едно след друго.

С радост установих, че диагнозата на Расфер е вярна. Освен многобройните натъртвания и повърхностните рани имаше поне три счупени ребра, а на тила му видях подутина колкото юмрука ми. Така че имах съвсем законно оправдание и аз да му причиня някое по-неприятно изживяване. Едно от строшените му ребра се беше разместило доста и имаше съвсем реална опасност да се забие в белите дробове. И докато двамата мъжаги държаха здраво ревящия от болка Расфер, аз внимателно върнах костта на мястото й и превързах гръдния му кош с ленен бинт, напоен в оцет, за да се свие при изсъхване.

Тогава насочих вниманието си към огромната подутина. Боговете често биват щедри в своите добрини към простосмъртните. Щом приближих към очите на Расфер запалена свещ, зениците му изобщо не реагираха. Нямаше място за никакво съмнение как трябва да се постъпи в случая. В грозния череп на нещастника имаше силен кръвоизлив. Ако не му помогнех, Расфер нямаше да доживее до сутринта. Не че това не беше изкушение, но не можех да приема мисълта за такова подло отмъщение: трябваше да си припомня задълженията на лекаря към пациента.

В целия Египет сме може би само трима хирурзи, способни да направим успешно трепанация на черепа, а аз лично не бих се доверил на другите двама. Още веднъж заповядах на двамата здравеняци да натиснат ранения, за да не мърда. От доста безцеремонното им отношение към него можеше да се предположи, че сърцата им не са изпълнени с кой знае каква обич към началника им.