Речният бог

Още веднъж нощта се огласи от зловещите викове на пациента ми, на които аз самият трепетно се наслаждавах, докато разрязвах кожата, оголвайки черепа. Дори и двамата едри мъжаги не можеха повече да го удържат. В болезнените си гърчове той пръскаше кръв чак до тавана на стаята и ни беше оплискал целите в червено, сякаш бяхме болни от едра шарка. Като се убедих, че така няма да стане, наредих на помощниците си да завържат здраво ръцете и краката му за леглото.

— О, мили, сладки Таита — пъшкаше Расфер, — не можеш да си представиш как боли. Дай ми поне капчица от онзи благотворен сок, умолявам те, приятелю!

Сега, като го бяха завързали здраво за леглото, можех да си позволя да му отговоря:

— Разбирам, скъпи ми Расфер, много добре разбирам какво ти е. И аз щях да бъда благодарен, ако някой ми беше дал от онова цвете, докато ти си играеше с ножа по мен. Но, уви, стари приятелю, запасите ми от вълшебния прах привършиха и има поне цял месец да чакаш някой керван да се появи от изток — излъгах го нагло.

Много малко хора знаеха, че червения шепен го отглеждам аз самият. И като си казах, че най-интересното тепърва започва, посегнах към хирургическия нож.

Главата е единствената част от човешкото тяло, която все още може да ме учуди като лекар. По личната заповед на господаря Интеф труповете на всички екзекутирани се предаваха на мен. Освен това и Танус често ми носеше от бойните полета любопитни екземпляри, специално осолени за целта. Внимателно ги бях дисектирал, така че вече знаех мястото и на последната кост в скелета. Проследил бях пътя, по който храната минава през устата и достига всяка част на тялото. Бях открил и онзи удивителен орган — сърцето, как се е загнездил между почти прозрачните мехури на дробовете. Изучих телесните реки, по които тече кръвта, и наблюдавах двата вида кръв, които определят настроението на човека.

Съществува, разбира се, онази яркочервена кръв, излъчваща радост, която, щом плътта се разсече от скалпела или от бойната секира, потича на равномерни тласъци. Това е кръвта на щастливите мисли и приятните чувства, кръвта на любовта и добротата. Но съществува и друга, тъмна и мътна, която не носи жизнерадост като първата — кръвта на гнева и тъгата, на меланхоличните размисли и злите деяния.

Всичко това съм го изучавал дълго и продължително и съм изпълнил поне стотина свитъка папирус с резултатите от наблюденията си. Не съм чувал някой друг по света да е изписал толкова материал: във всеки случай не и сред онези вещери от храмовете с техните амулети и заклинания. Съмнявам се, че някой от тях ще успее да различи черния дроб от сфинктера на ануса5, без преди това да се е помолил на Озирис, да е хвърлил божествените зарове и да е прибрал някоя тлъста сумичка.

При цялата си скромност трябва да отбележа, че познавам човешкото тяло и въпреки това главата продължава да е пълна загадка за мен. Естествено разбирам, че очите виждат, че с носа се мирише, че устата усеща вкуса, а ушите чуват; но какъв е смисълът на тази бледа кашичка, която изпълва черепната кухина?

Така и не успях сам да си отговоря на този въпрос, а и никой друг досега не ми е дал задоволително обяснение, освен може би Танус, който според мен стигна най-близо до истината. Веднъж, след като двамата бяхме прекарали заедно цяла вечер да опитваме виното от новата реколта, на сутринта той се събуди кисел и заяви:

— Навярно Сет ни е сложил това проклето нещо в главите, за да си отмъсти на човечеството.

Веднъж се запознах с един човек, дошъл с търговските кервани от далечната страна отвъд легендарните реки-близначки Тигър и Ефрат. Той твърдеше, че също много е мислил върху този проблем. Беше истински мъдрец и в продължение на шест месеца двамата с него обсъждахме много от тайните на живота. По едно време той ми изказа предположението си, че човешките мисли и чувства всъщност изхождат не от сърцето, а от мозъка ни. Споменавам това наивно твърдение само за да покажа как дори толкова интелигентни и учени хора могат да грешат.

Който поне веднъж е виждал с очите си какъв могъщ орган е сърцето, как тупти със собствен живот, защитено от стените на гръдния кош, и черпи сила от реките кръв, никога не би се усъмнил, че именно то е онзи фонтан, от който избликват нашите мисли и чувства. Сърцето използва кръвта, за да пръсне чувствата из цялото ни тяло. Усещали ли сте как то потръпва в гърдите ви и ускорява ритъма си, когато слушате някоя прекрасна мелодия или вълнуваща реч, или сте поразени от нечия красота? А усещали ли сте някога подобно потръпване в главата си? Дори и този източен мъдрец не би могъл да обори моето твърдение.

Разумният човек не би повярвал, че някаква си безкръвна локва от пресечено мляко, която стои напълно неподвижна в своята делва-череп, може да роди стиховете на някоя поема или проекта на някоя пирамида; нито пък би могло в нея да е причината човек да обича или да мрази. Дори и балсаматорите, когато приготвят тялото на мъртвеца за дългия му път към Отвъдното, я изтребват и захвърлят на боклука.