Речният бог

— Да е девствена и недокосната от мъжка ръка и да не е изминала година от разцъфтяването на червената й луна — бързо допълних, така че рецептата ми да стане възможно най-трудна за изпълнение. — Срещнал ли си някоя, която да отговаря на това описание, Ваше Величество?

Изражението му отново се промени и той се усмихна замислено. Тъй като обикновено на лицето му се четеше меланхолия, тази усмивка ме изненада.

— Ще видим — промърмори той, — ще видим.

След това се обърна и се покатери по стълбата на палубата. Господарят Интеф се изравни с мен и ми направи знак да застана плътно до него. Така и аз се качих на палубата.

През нощта вятърът беше утихнал, тъмните води на реката бяха застинали и само течението нарушаваше спокойствието им със своите вълни и водовъртежи. При тези условия дори Нембет би могъл с лекота да премине реката, но въпреки това флотилията на Танус така се беше подредила, сякаш началникът й се готвеше отново да му се притече на помощ.

Веднага щом се качихме на палубата, господарят Интеф ме дръпна настрана.

— Все още не си изгубил способността си да ме изненадваш, скъпи — прошепна той и ме стисна за ръката. — И то точно когато започвах сериозно да се съмнявам в лоялността ти.

Тази внезапна проява на добронамереност ме свари съвсем неподготвен, защото още ме пареха белезите от Расферовия камшик. Наведох глава, за да не вижда лицето ми, и зачаках той да ми подскаже за какво става дума, преди да съм направил някоя грешка. Не ми се наложи да чакам дълго.

— Аз да бях седнал, никога нямаше да напиша за Танус по-подходящо обръщение към фараона. Там, където оня глупак Расфер се провали позорно, ти успя.

Едва сега всичко си дойде на мястото. Той мислеше, че аз съм авторът на брътвежите на Танус и че съм ги написал, за да услужа на господаря си. Явно не беше чул предупредителните ми викове в храма, иначе мнението му сигурно щеше да бъде съвсем друго.

— Щастлив съм, че ти си щастлив — прошепнах му в отговор. Изпитах невъобразимо облекчение. Привилегированото ми положение още не беше заплашено. В този миг не мислех за собствената си кожа — така де, не мислех само за нея, а за Танус и Лострис. При онези буреносни облаци, които надвисваха над главите им, и двамата щяха да имат изключителна нужда от помощта и закрилата ми. Благодарен бях, че все още можех да им помогна.

— Смятах го за свой дълг и нищо повече — допълних, като още не знаех какъв късмет съм извадил.

— Сам ще се убедиш, че умея щедро да се отблагодарявам — продължи господарят Интеф. — Спомняш ли си онова парче земя край канала, зад храма на Тот; навремето доста го обсъждахме.

— Да, господарю, спомням си го.

И двамата знаехме много добре, че вече десет години мечтаех за въпросното място. Би било прекрасно убежище за един писател, който иска да твори на спокойствие.

— От днес е твое. Още на следващото заседание в двореца можеш да ми донесеш попълнен нужния акт, за да го подпиша.

Да си призная, начинът, по който встъпвах във владение на тъй желания имот, не само че ме изненадваше, но и малко ме плашеше: излизаше, че съм спечелил благоволението на господаря си с цената на предателство, вярно измислено, но все пак предателство спрямо най-добрия си приятел. За миг дори се замислих дали да не откажа подаръка — но само за миг. И докато се оправя след преживяния шок, вече бяхме прекосили реката и навлизахме в устието на канала, които водеше през долината към големия погребален комплекс на фараона Мамос.

Аз самият бях ръководил прокопаването на канала с почти символичната помощ на царските архитекти. Практически отдавна бях подготвил цялата сложна операция по пренасянето тялото на фараона от мястото, където той щеше да се прости със земния живот, до погребалния комплекс, където трупът му трябваше да бъде мумифициран.

Когато го проектирах, изхождах от мисълта, че обичният ни фараон ще се раздели с човешката си същност някъде в двореца си на малкото и живописно островче Елефантина. Следователно тялото му щеше да бъде пренесено до гробницата по реката с царската ладия. Бях проектирал канала достатъчно широк, за да маневрира спокойно в него толкова огромен съд като нея. И сега тя се провря леко, като меч, който се прибира в ножницата си.

Прав като острието на камата ми, каналът прорязваше черната глинеста почва на крайречната долина, две хиляди крачки навътре, за да достигне подножието на голите пустинни хълмове. Десетки хиляди роби бяха работили с години да го прокопаят и да усмирят с каменни диги водите му. Щом ладията се вмъкна в канала, от двата бряга се завтекоха двеста по-яки роби. Грабнаха въжетата, които им подхвърлиха от носа, и плавно я задърпаха навътре към сушата. Докато вървяха в стройни редици напред, те подеха тъжните песни, с които придружаваха всекидневния си труд. Селяните, които работеха до канала, оставиха всичко и хукнаха да ни посрещат. Стълпиха се покрай брега и докато величествената ладия отминаваше, се разнасяха приветствия и благословии към фараона, съпроводени с ентусиазирани ръкомахания.