Речният бог

Наоколо настъпи пълно объркване. Никой не продумваше, а аз самият набързо избърсах сълзите с ръка и напрегнато се заслушах да чуя какво ще последва.

— Ето защо смъртната присъда ще се отложи с две години. Ако осъденият наистина е говорил от името на Хор, то божеството ще му помогне да изпълни моята заповед.

Настъпи гробно мълчание. Изглежда, никой не можеше да проумее чутото. Но в същото време дълбоко в душата ми сред отчаянието отново се зароди надеждата.

Фараонът даде знак на един от велможите си да пристъпи напред и да му поднесе табла, върху която стоеше малка синя статуетка. Той пое статуетката и я вдигна високо.

— Връчвам на господаря Хараб синия ястреб — печата на фараоните. Докато печатът е в неговите ръце, той ще може да набира толкова войници и оръжия, колкото смята, че са му нужни, за да изпълни повелята ми. Ще има пълната свобода да действа и никой няма право да го възпира. В продължение на две години ще бъде под покровителството на царя и ще отговаря единствено пред него. Когато този срок изтече, в последния ден на следващите празненства в чест на Озирис, той ще се яви отново пред мен и ще носи около врата си същия този клуп. Ако не е успял да изпълни дълга си, клупът ще бъде затегнат и той ще бъде удушен на същото това място, където стои сега. Но ако го е изпълнил, то тогава аз самият ще му сваля въжето от врата и на негово място ще окача верига от чисто злато.

Така и никой не помръдна при тези думи. Всички гледахме със затаен дъх как фараонът премества жезъла и камшика в ръцете си.

— Танус, господарю Хараб, нареждам ти да прочистиш Горен Египет от разбойниците и крадците, които измъчват страната. До две години ти трябва да си върнал мира и спокойствието в Египет. Ако не успееш, те очаква смърт.

Мощен рев се разнесе из тълпата. Сякаш някаква огромна вълна се беше разбила върху скалите. Уви, всички се радваха преждевременно! Задачата, която фараонът бе поставил на приятеля ми, беше прекалено тежка за един смъртен. Облакът на смъртта, който беше надвиснал над главата на Танус, не се беше разсеял. Точно след две години, в разцвета на своята младост, казах си с горчивина, той щеше да умре на същото това място, където стоеше сега.

Като отчаяно дете, изгубило се сред тълпата, сега тя стоеше сама срещу морето от лица, загърбила величествената река-закрилница. Носеше дълга ленена риза, спускаща се чак до глезените. Платът предварително беше накиснат в сок от изстискани скариди, за да придобие цвета на розово-бяло вино — знак, че девойката ще встъпи за пръв път в брак. Косата й блестеше на слънцето и закриваше раменете й. Върху черните й къдрици беше сложен брачният венец, изплетен от цветчетата на водни лилии, всичките в ослепително небесносиньо с оттенъци на чисто злато.

Лицето й беше бледо. Черните й, уплашени очи бяха широко разтворени и болезнено ми напомняха за онова момиченце, което толкова често бях разбуждал от кошмарите му и успокоявал, докато се унесе отново в сън. Но този път не можех да й помогна, защото кошмарът беше самата действителност.

Не можех да се доближа до нея, защото жреците и царските стражи я бяха обградили отвсякъде и не биха ме допуснали за нищо на света. Моето момиченце беше завинаги изгубено за мен, а самата мисъл за това ми се струваше непоносима.

Жреците бяха опънали сватбения балдахин върху папурени стъбла на самия бряг на реката и сега господарката Лострис чакаше пред него да се появи годеникът й. Баща й, окачил около врата си Златото на възхвалата, не се отделяше от нея, усмихвайки се на околните като отровна змия.

Най-сетне под тържествените звуци на рогове и барабани се зададе и младоженецът. Празничният марш, който свиреха в негова чест, в моите уши звучеше като траурна музика.

На главата си фараонът носеше немеса, а в ръката си — царския скиптър; но въпреки цялата си натруфеност той си оставаше един нисък и възпълничък възрастен мъж с вечно тъжно лице. Затова не можех да не си помисля за истинския избраник на господарката ми и как би изглеждал той под балдахина, ако боговете се бяха оказали по-милостиви.

Царските служители и гостите се бяха струпали около младоженците и аз почти не можех да виждам господарката си. Въпреки че бях подготвил всичко необходимо за брачната церемония, не ми беше съдено да видя нищо от нея.

Главният жрец на Озирис изплакна ръцете и краката на младоженците с прясно докарана вода от Нил, символ на чистотата на тяхната връзка. Тогава фараонът отчупи парче от обредния хляб и го подаде на бъдещата си жена си като израз на своята вярност. Докато той провираше хапката през устните на господарката ми, аз се надигнах на пръсти и успях за миг да уловя изражението на лицето й. Сякаш в устата й бяха сложили някакъв камък — тя нямаше сили нито да сдъвче, нито да погълне хляба.

След това тя отново се скри зад множеството и аз не знаех какво става под балдахина. Най-накрая трябваше да чуя как младоженецът разсича с меча си празната делва, след като двамата с Лострис са отпили от обредното вино, и да си кажа, че с мечтите на Танус всичко е свършено.