Речният бог

Господарят ми широко се усмихна, показвайки на всички ослепително белите си зъби, но в очите му се четеше безсилна ярост. Както не изпускаше Лострис от поглед, трескаво обмисляше някакъв изход.

Аз бях най-скъпото нещо, което той притежаваше. И не ставаше дума само за моите необикновени дарби, с които толкова често му бях услужвал — не, аз бях много повече. Бях запознат подробно със заплетените му планове, познавах всичките му шпиони и информатори, всички онези, които го бяха подкупили или които той беше подкупил. Знаех кому колко е платено и колко още трябва да се плати. Помнех наизуст дългия списък на враговете му, както и на всички онези, значително по-малко на брой, които му се пишеха приятели и съюзници. Знаех къде са скрити и последните трошички от баснословното му съкровище; кои са му кредитори, кои — платени агенти и кои — подставени лица. Знаех до последни подробности хитростите, с които прикриваше сделките за огромните си поземлени владения и залежите благородни метали и скъпоценни камъни. Знаех как умееше да използва безбройните си титли, привилегиите и връзките, които си беше извоювал с безбройните си услуги към фараона и приближените му. Огромната информация, която бих могъл да извадя наяве, не само че щеше да ощастливи всеки данъчен чиновник, но и непоправимо би накърнила престижа на великия владетел пред фараона.

Съмнявам се дори, че без моя помощ господарят Интеф можеше сам да се оправи с купищата тайни сметчици, в които бе разпределено богатството му. Без мен империята, която той бе съумял да изгради с годините, можеше да рухне за броени мигове, защото само аз бях способен да наблюдавам всяко нейно тъмно кътче. Той самият винаги бе предпочитал да не се занимава с мръсната работа, която можеше да го злепостави, и с течение на времето много неща започнаха да зависят единствено от мен.

И така, аз бях в течение на хиляди малки тайни, на хиляди ужасни злодеяния; толкова време ушите ми бяха слушали за злоупотреби и изнудване, за пладнешки обири и кървави убийства, че ако кажех и малка част от тях на фараона, дори един велик владетел не би се спасил от неговия гняв.

Аз бях жизненонеобходим на господаря си. Той не можеше да се раздели с мен. Но в същото време сега, пред фараона и цялото население на Тива, той не можеше да откаже на Лострис.

Господарят Интеф е човек, изпълнен с гняв и омраза. Виждал съм го да изпада в такава умопомрачителна ярост, че дори и самият Сет, богът на гнева, би се стреснал, ако го видеше. И сега омразата, с която гледаше собствената си дъщеря, беше страшна.

— Нека робът Таита излезе напред! — нареди той и по тона му разбрах, че се опитва да печели време. Затова побързах да се хвърля в краката на младоженците, преди господарят Интеф да е намислил някое ново зло.

— Ето ме, господарю — извиках аз и отровният му поглед се впи дълбоко в сърцето ми. Толкова дълго време бяхме прекарали заедно, че можехме да разговаряме без думи само със силата на същия този поглед, който аз разбирах по-добре от всеки. Сърцето ми запрепуска бясно, пръстите ми затрепериха от ужас и едва след като реши, че ме е сплашил достатъчно, той заговори с присъщия си нежен, едва ли не бащински глас:

— Таита, ти си живял при мен още от дете. С времето аз самият свикнах да гледам на теб като на свой брат, забравяйки понякога, че си ми роб. Ти чу молбата на дъщеря ми. Знаеш, че винаги съм се стремял да бъда честен и справедлив. Но въпреки своето обещание никога не бих могъл да се разделя с теб без съгласието ти. Знам, че не е прието господарите да се обръщат за съвет към робите, чиято съдба трябва да решат, но с теб винаги съм се отнасял като с близък човек. Изборът е твой, Таита. Ако ти пожелаеш да останеш в своя дом, в единствения дом, който си познал през целия си живот, тогава не бих могъл да те отпратя. Дори и заради родната си дъщеря.

През цялото време, докато говореше, той не откъсваше поглед от лицето ми. Докато съм жив, няма да забравя ужасните му жълти очи, с които искаше да ме пречупи в онзи миг. Не мога да твърдя, че съм страхливец, но винаги съм се грижил за своята безопасност. И сега си давах сметка, че разговарям със собствената си смърт.

Все пак успях да отклоня погледа си от неговия и да се обърна към господарката Лострис. В очите й се четеше такъв отчаян зов, толкова уплаха, толкова самота, че за сетен път реших да се жертвам за нея. Не можех да я изоставя точно сега, независимо от цената, която трябваше да платя за своята преданост.

— Как би могъл един роб да не изпълни желанието на една царска съпруга? Отсега нататък ще съм винаги на разположение на своята нова господарка.

Надявам се никой наоколо да не е усетил ужаса в гласа ми, когато изричах тези слова.

— Ела тогава, робе! — заповяда ми Лострис. — Заеми мястото си в моята свита.

Като се качвах на площадката, трябваше да се размина с господаря Интеф. Бледите му устни едва-едва се разтвориха и само аз можах да го чуя как процеди:

— Сбогом, скъпи. Считай се за мъртъв.