Ридание

      –  Все още мисля, че идеята не е добра. – Брендън поклати глава. – Но поне засега гайдарят ще живее. – Кимна в посока на Люк. – А Люк Дилън?

      Люк погледна към мен през милионите километри, които ни разделяха. Мисля, че беше уплашен.

      –  А аз, Ди?

      Поех си дълбоко дъх. Каквото и да станеше, нямаше начин да победя напълно. Но може би не беше нужно и да загубя всичко. Погледнах към Брендън и Уна.

      –  Помниш ли какво ми каза онази вечер, когато се срещнахме за пръв път?

      –  Той помни всичко – прекъсна ме Уна. – Има направо слонска памет.

      Брендън направи жест с ръка.

      –  Млъкни. – Обърна се към мен. – Какво ти казах?

      Спрях за секунда, за да обмисля думите си – не бях сигурна как да изразя това, което исках толкова силно с цялото си същество.

      –  Ти каза, че Люк свири с вас... че е свирил с вас и преди. Каза, че той повече от всички други хора прилича на вас. А... – Очите ми намериха Томас Стихоплетеца, който гледаше отблизо. – А Томас каза, че хората, които живеят сред феите, не умират. Ако му върна душата обратно... мислиш ли, че може да му се даде шанс да докаже къде всъщност принадлежи тя...

      Погледът на Люк се стрелна към мен, а после към Брендън. Дори не знаех дали той иска това, което се опитвах да измоля за него. Може би щеше да реши, че това е просто смяна на един затвор с друг. После Люк погледна Брендън и Уна.

      –  Искате ли ме?

      Брендън се намръщи, преди да проговори. Когато най-накрая отвори уста, изглеждаше като че ли внимателно подбира думите си.

      –  Прекарал си прекалено много време сред желязо.

      –  Така си е – добави Уна. Люк застина до мен.

      Брендън се намуси още повече. Постепенно по лицето му се появи израз на отвращение. Стомахът ми се преобърна, усещайки, че предстои нещо лошо.

      –  Направо вониш на желязо. На неговата мръсотия. Не мога да си представя, че ние...

      Уна се изкикоти и той я изгледа гневно.

      –  Просто не мисля, че е възможно. Съжалявам.

      Люк се опита да каже нещо, но тогава Уна започна да се смее – красив, по детски чист и глупав смях. Смя се толкова силно, че в един момент падна на колене и удари с ръка по земята. Най–накрая спря и си пое дъх.

      –  Брендън, любими. Люк Дилън ти повярва.

      Люк сбърчи вежди и изгледа първо Уна, после Брендън.

      –  Шегувате ли се с мен?

      Отвращението на лицето на Брендън се замени с искрена усмивка.

      –  Не е нужно да питаш към чий свят принадлежиш, Люк Дилън. За нас ще бъде чест да приемем теб и твоята флейта. Ти си много повече фея, отколкото човек.

      Уна сбърчи нос.

      –  Но все още си лековерен като човек.

      Люк въздъхна тихо – не знаех дали беше въздишка на тъга или на признателност за живота, който получи.

      Не беше честно. След всичко, което преживяхме, след всичко, което се случи, трябваше да остана с него. Но нямаше никакъв начин нашата история да има друг, по-справедлив край.

      –  Направи го – каза Уна. – Престани да се цупиш. Цялото слънце-стоене е пред вас. Можете да бъдете заедно до края на нощта. Ние, феите, сме тук, докато звучи музиката.

      Оставих Джеймс и се върнах обратно при клетката. Люк ме целуна по бузите, по челото, по устните... После прошепна с парещия си дъх:

      –  Благодаря ти, че за теб любовта ни означаваше толкова много.

      Елинор застана до нас, царствена с окървавената си диадема, и изтегли белия си костен кинжал от ножницата му.

      –  Признавам – прошепна тя с уважение, – това беше една чудесна игра. – Подаде ми кинжала. Бяха ми нужни няколко секунди, за да осъзная, че иска да отворя клетката с него.

      Без да се замислям и миг повече, поех ножа и го забих в горната част на клетката. Решетките отскочиха встрани като опънати струни, а птицата запляска с криле по дъното; очите й бяха изпълнени с ужас. Виждах как сърцето й бие през крехката кожа на гърдите й.

      –  Шшш... – прошепнах й аз. Протегнах се и я хванах внимателно за крилата. Беше невъобразимо лека и имах чувството, че ще се разпадне в шепите ми, ако натиснех малко по-силно. Погледнах към Люк. Очите му бяха втренчени в мен и не помръдваха.

      Душата в ръцете ми се устреми към гърдите му и аз я оставих да ме поведе натам. Представих си го пред мен, млад, жизнен и усмихнат; представих си всичко, което бихме могли да имаме. Исках да кажа нещо като „сбогом”, но всъщност имаше ли нещо, което да не си бяхме казали? И тогава пуснах душата му да влети обратно в него.

      Люк простена – и когато примигна, беше жив. Беше толкова жив, очите му бяха толкова искрящи, а лицето му толкова сияйно, че осъзнах – не знам нищо за него. Усмихна ми се – това странно, младо, диво създание – и ме целуна страстно.

      Уна дойде при нас и го дръпна за рамото.

      –  Вече си един от нас. Свързан си с музиката за вечността. Музиката те притежава. Музиката е твоят живот.

      Люк погледна към мен.

      –  Докато има музика тази нощ, аз ще съм тук с теб, красавице. Вземи арфата си.

* * *