Ридание

      –  Ди. – Люк блъсна встрани Елинор, сякаш изобщо не я забеляза, и ме сграбчи за рамото. – Добре ли си? Помислих... – спря, вперил поглед в една прилична на дракон фея, която се приплъзваше покрай нас с ръка, подаваща се от дългата й зъбата уста. Светлите му очи проследиха движението й, докато тя изчезваше в странната тълпа.

      –  Не мислех, че ще я убият.

      –  Реших, че си ти. – Внезапно осъзнах, че Люк за първи път изглеждаше уплашен. – Видях, че разнасят една ръка и...

      –  Замълчи. Добре съм. Всичко е наред. – Хареса ми, че поне веднъж аз бях тази, която го успокояваше, а не обратното, че аз се опитвах да му вдъхна сили. – Какво ще стане сега?

      Висока фея, красив мъжки екземпляр, беше привлякъл вниманието на останалите и държеше високо в ръце окървавената диадема на кралицата. Гласът му прозвуча като хиляди гласове едновременно:

      –  Ние избрахме новата си кралица.

      Тръгна през тълпата, феите му правеха път, докато той вървеше право към мен с кошмарната корона, все още покрита с кръвта на доскорошната им кралица. Дори не можех да си представя ужасната й тежест върху главата си. Потръпнах, ръката на Люк стисна по-силно рамото ми.

      O, Господи! Не!

      Феята приближаваше към мен през тълпата, не се отклоняваше от пътя си.

      Не. Не аз. Не аз, пожелах си пламенно. Всеки друг, но не и аз.

      Феята спря пред мен и видях как от диадемата потече кръв по ръката му.

      Не и аз.

      Той пристъпи напред и когато вече беше почти до мен, се извърна леко встрани и постави диадемата на главата на стоящата на една крачка разстояние Елинор.

      –  Да живее дълго новата ни кралица!

      О, обещавам. Така и ще бъде – каза тя.

ШЕСТА ЧАСТ

Горко ви, влюбени,

завинаги във плен на любовта!

Изпитвам жал към вас

заради болката, която ви измъчва.

Сърцата ви изпълнени са от скръбта.

От опит знам, че туй е скръб,

що никой смъртен не може излечи.

„Полето на Килдеър”*

[* „The Curragh of Kildare” – традиционна ирландска песен. – Б. пр.]

Двайсет и две

      Цареше пълно мълчание, когато Елинор се запъти към нас през училищния паркинг. Над рамото й луната се придвижваше бавно по небето, а птиците все така потръпваха и пляскаха с крила по повърхността й. Сребърният отблясък, който хвърляха, се смесваше с грозната жълта светлина от уличните лампи.

      –  Чаках дълго време – каза тя най-накрая. Наведе се и вдигна клетката с гълъба с грациозно движение, което никой човек не би могъл да повтори. – Люк Дилън, ти служи на предишната кралица, не на тази. Вземи душата си обратно, скъпи.

      –  Благодаря ти – успях да пророня аз.

      –  Това не е подарък – каза Люк със спокоен глас.

      Елинор се усмихна с красивата си и едновременно плашеща усмивка.

      –  Винаги си бил умен. Искаш ли я или не, скъпи? Работи много за нея.

      Люк пусна ръката ми, за да вземе клетката. После застана отново до мен и я постави между нас, сякаш принадлежеше и на двамата.

      –  Какво ще стане с Диърдри?

      Кралицата сви рамене.

      –  Вероятно ще има един безкрайно скучен живот. Грозни деца. Криза на средната възраст. Старческа деменция и напикаване. Смърт.

      –  Няма ли да я нараниш?

      Елинор ми се усмихна, като че ли идеята й допадаше, но после поклати глава.

      –  Едва ли, скъпи. Имам да върша толкова други по-забавни неща. – Огледа се към стоящите наоколо феи и плесна с ръце. – Като стана дума, хубавци мои, къде изчезна музиката? Да не би да забравихте, че това е нощта на слънце-стоенето?

      При нейните думи Те се завъртяха в кръг около нас и паркингът отново се изпълни с музика. Новата Им кралица се усмихна благосклонно.

      –  Е, Диърдри, няма ли да върнеш на наемника душата му? Той не може да откъсне поглед от нея.

      Вярно беше. Очите на Люк се връщаха постоянно към птицата, а част от мен също се стремеше към нея. В този момент я мразех. Мразех я, защото означаваше „сбогом”. Но най-вече мразех това, че не знаех какво ще стане с Люк, след като получи обратно душата си. Дали Елинор беше права? Дали той щеше да плати за греховете на предишната кралица?

      –  Героите винаги умират в края на ирландските песни, не си ли забелязала? – Гласът на Люк беше съвсем тих. Приклекна на земята, за да погледне отблизо в душата си, и видях как блестящата перушина на гълъба се отрази в зениците му.

      –  Почакай! – разнесе се гласът на Уна, която излезе танцуваща от залата. Зад нея Брендън носеше на ръце тялото на Джеймс толкова небрежно, сякаш то беше леко като перце. Приближи до мен максимално близо и пусна товара си на асфалта.

      –  Жив ли е? – попитах аз и се втурнах толкова бързо към тях, че без да искам, накарах Брендън да отскочи встрани заради желязото, което имах по себе си. Коленичих до Джеймс и видях как гърдите му се повдигат и спускат. Поставих дланта си на устните му и усетих топлия му дъх.