Ридание

      –  Как можеш да я обичаш? – изпищя кралицата. – Тя е едно нищо.

      И тогава, докато светлите очи на Люк ме изпиваха цялата, казвайки: „Съжалявам, това е всичко, което мога да направя”, аз си спомних. Господи, каква идиотка съм!

      –  Не съм нищо – Изправих се на крака. – Не съм нищо, Диърдри О’Брайън.

      Кралицата извърна съвършеното си лице към мен невярващо.

      –  Това е името ти, нали? – Пристъпих към нея. Не ми беше нужен отговорът й – знаех, че е истина. Усещах силата, която се съдържаше в него. Сила над нея. Властта над името й, съчетана с гръмотевичния мрак отвън, ме караше да се чувствам непобедима. Знаех, че съм по-силна от нея. Слънцето току–що беше залязло.

      Погледнах към древните й змийски очи и в същия миг видях един от спомените на Люк зад собствените ми очи. Този Люк, стотици години по-млад, но със същото лице, стоеше пред Кралицата, облечен в странни дрехи. Тя изглеждаше съвсем като днес, със същите вече изпълнени с време очи.

      –  Никога не ще те обикна – каза Люк. – Няма да те лъжа. Никога не ще те обикна.

      Кралицата не изглеждаше изненадана. Вместо това го заобиколи, дългата й пищна рокля се влачеше зад нея и закачи глезена му. Той стоеше мълчаливо и неподвижно в очакване на нейния гняв. Дори и да беше уплашен, не го виждах в паметта му. Кралицата прокара пръст по бицепса му, на мястото, където сега беше пристегната гривната му, изгледа го замислено, а после му се усмихна.

      –  Съвсем скоро ще пожелаеш да си го направил.

      Гневът ме изтласка рязко от спомените в настоящето. Можех да я нараня. Можех да си спомня всяка жестокост и болка, която беше причинила на Люк, и да използвам мрака, за да я унищожа напълно.

      Исках го. Исках да я смачкам и после да кажа нещо умно и язвително, докато се гърчеше и умираше като жалък паяк.

      Сякаш беше разчела мислите ми – а може би наистина го беше направила – в този момент каза презрително:

      –  Все още не си достатъчно силна, за да контролираш феите. Ти си слаба, освен ако не цари пълен мрак. Не е нужно да се изправяме една срещу друга... Мога да те науча. Мога да те науча да откриваш тъмнината, която се скатава в ъглите на стаите. Да използваш нощта, която се крие под преплетените клони на дърветата. Да откриваш мрака в себе си, независимо кое време на денонощието е. Мога да те направя повече от това, което си.

      Докато говореше, видях как вечерта изпълва очите й, а лятото кара цветята да се появяват и да разцъфват по кожата й, но без да я поглъщат като Одан. Косата й се спускаше по раменете в каскади от смеещи се летни водопади, които преливаха един в друг, но никога не стигаха до земята. Ръцете й се протегнаха към мен, през върховете на пръстите им излизаха виещи се лози и корени и се устремяваха към светлината на прожектора.

      –  Не. – Протегнах ръка към Люк, а той пристъпи към мен безмълвно, преплете пръстите си с моите и ги стисна силно. Господи, ръцете му бяха толкова студени! Сякаш вече беше мъртъв. – Не, не мисля. Искам да се срещна с дийна шии.

      Величествената вечер завладя Кралицата внезапно. Яростта се надигаше в нея на гигантски вълни, но тя не можеше да откаже – бяхме две равни сили на шахматната дъска. Обърна се към Елинор:

      –  Вземи душата на Люк Дилън.

Двайсет и едно

      Паркингът пред училището беше претъпкан с феи във всевъзможни размери и форми. Високо в нощното небе се извисяваха клади, от които към звездите хвърчаха искри и въглени. Видях феи–птици: острите им клюнове стърчаха цял метър пред телата им; имаше и изумително красиви феи, пред които и най-ослепителните супермодели изглеждаха като невзрачни гимназистки. Имаше мъже, които сякаш току–що бяха извадени от водата, и грациозни малки феи–деца, които като че ли бяха слезли от небето. От всеки ъгъл се носеше музика и всички танцуваха, въртяха се, пееха...

      Ние стояхме точно пред изхода за сценичния състав и приличахме на едно обикновено съвременно семейство с малко по-необикновени проблеми. Люк се притискаше до ръката ми и както обхождаше с очи цялото пространство пред нас, приличаше на ястреб. Кралицата беше на няколко крачки зад нас, абсолютно не на място на прашния асфалт, което й придаваше още по-внушителен вид.

      От тълпата излезе напред Томас Стихоплетеца – къдриците му се виеха повече от обикновено – и застана пред кралицата.

      –  Добро да е слънце-стоенето, господарке моя. – Гласът му беше изпълнен с уважение и предпазливост, но не звучеше много искрено.

      –  Разкарай се, Стихоплетецо. Ти избра на чия страна да застанеш. – Кралицата вдигна небрежно ръка, без изобщо да откъсва поглед от тълпата, и Томас се прекатури близо до краката ми. – Ще се разправям с теб и с бъбривия ти език по-късно.

      Люк му подаде ръка, Томас я прие и се изправи сам. Очите му срещнаха моите, но не каза нищо, докато заставаше бавно зад мен. По дяволите, май вече си имам свита.

      –  Не виждам дийна шии – обърна се към мен Кралицата. – Опасявам се, че са те забравили.

      Може би беше вярно. Нямах никаква представа какво да правя сега.