Ридание

      Елинор и Одан коленичиха ниско, челата им допряха пода.

      Очите на Кралицата пробягаха по сцената: арфата ми, Джеймс върху купчината дъски и аз, стояща на крачка от нея.

      –  Защо още не е мъртва? – За моя изненада гласът й звучеше отегчено и леко напомняше за интонацията на Люк – може би това ставаше с човешкото тяло след хиляда години в света на феите.

      Одан ми се ухили.

      –  Ние просто малко се забавлявахме.

      –  Ще има повече забавления, когато тя умре. – Кралицата погледна към мен и попита с недоверие в гласа: – Ти ли си Диърдри? Мислех, че като те видя, ще разбера защо Люк Дилън отказва да се подчини на заповедите ми. Но ти... – сви рамене, очевидно изумена. – Ти си толкова обикновена.

      Думите й бяха толкова човешки, че най-накрая се осмелих да проговоря.

      –  Ти също някога си била обикновена.

      Кралицата ме погледна смаяно.

      –  Сравняваш своя живот с моя?! Ти си нищо. А аз съм всичко. Затова ли не искаш да умреш? Смяташ, че животът ти има някаква стойност? Твоята история е разказвана и писана хиляда пъти и във всяка версия ти и твоят възлюблен умирате.

      Тя пристъпи към мен, силата се просмукваше от нея и аз се запрепъвах назад, задушавайки се от чистата енергия, която се изля към мен. Истина ли беше това, което казваше? Нима изживявах своя версия на „Риданието на влюбената фея”?

      Внезапно усетих подръпване за глезена, кракът ми бе хванат в нещо и изтеглен нагоре; всичко стана толкова бързо, че дори не успях да си поема дъх. След секунда вече висях с главата надолу на един крак, а железният ключ се люлееше пред лицето ми. Повдигнах ръце да се хвана за въжето, но бях уловена в най-стария ловджийски капан и не успях да се изправя, а продължих да си вися безпомощно като диво животно.

      Смехът на Одан се разнесе из сцената и той запляска с ръце, без да обръща внимание на мрачното изражение, появило се на лицето на Кралицата. Застана под мен, лицето му беше точно срещу моето, а ключът се полюшваше между нас.

      –  Вече бях решил, че никога няма да стъпиш в примката ми.

      Протегна се към шията ми, пръстите му изгаряха кожата ми дори без да я докосват, и започна да развързва връвта, на която беше закачен ключът.

      Не. По дяволите, не.

      Призовах мрака отвън, погълнах го в себе си с надеждата да го запратя в лицето му. Каквото и да е, само да успея да го задържа далече от „тайната” на Люк.

      –  Не, Диърдри Монахан – каза кралицата със спокоен глас. – Не мисля.

      И просто така, в мига, в който произнесе името ми, се почувствах напълно празна отвътре, като внезапно изпуснат балон.

      Ключът изтрополи на пода в краката на Одан. А аз веднага усетих с цялото си същество, че съм безкрайно слаба, изтощена и пленница във вечността. Значи затова феите пазят имената си в тайна.

      –  Сега може ли да си поиграя с нея? – Думите на Одан бяха насочени към Кралицата, но очите му не се откъсваха от лицето ми.

      –  Той доста се потруди за нея – подкрепи молбата му Елинор.

      Кралицата направи небрежен жест — съвсем по тийнейджърски, в смисъл все тая – и в същия миг Одан се покатери в горната част на сцената, за да пререже примката. Умът ми препускаше бясно, опитвайки се да открие някакви варианти за бягство, но мислите ми се отдръпваха встрани като вода при отлив, изтласквани навън от силните удари на сърцето ми.

      И тогава паднах. Едва имах време да изпъна ръцете си, когато изгаряща болка прониза тялото ми – първо тила, после лявата ръка. За миг изгубих съзнание, после въздъхнах, за да си поема дъх, и отворих очи. Лежах на купчината дъски до Джеймс. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. А болката в лявата ръка направо ме убиваше.

      О, Господи. Очите ми се спряха на ръката ми и стомахът ми се преобърна. В горната част на дланта ми беше забит дълъг гвоздей. Беше преминал през нея и няколко сантиметра от него се подаваха от другата страна, а около мястото, където беше проникнал, нямаше почти никаква кръв.

      –  Нарани ли се? – Одан се наведе над мен и притисна другата ми ръка към земята, без да обръща внимание на прикованата ми към счупената дъска длан. Хилеше ми се широко, а очите му искряха. Тялото му беше прекалено топло и ме изгаряше, а ухаещият му на мащерка дъх проникваше в мен, когато се опитвах да дишам. Би трябвало да се страхувам, но вместо това мислех само колко се радвам, че Люк не е тук да ме види, притисната под тялото на Луничавия перко. От тази мисъл в ъгълчетата на очите ми избиха сълзи от срам. – Мисля, че е време малко да се позабавляваме двамата.

      При думите му Джеймс се размърда на купчината до мен. Зъбите му скърцаха, а гласът му едва се чуваше.

      –  Махай се от нея.

      Одан се обърна към мен.

      – Трябва да изчакаш малко, любима. – Протегна се към кръста си и извади ножа от ножницата му. – Първо ще се погрижа за приятелчето ти.

      Добре. Достатъчно. Докато Одан вдигаше ножа, аз призовах отново всяка частичка сила, която ми беше останала, и замахнах с лявата си ръка – с гвоздея, дъската и всичко останало – към красивото лице на Луничавия перко. Той нямаше време да се отдръпне и гвоздеят се заби в бузата му.

      Ръката му изпусна ножа.