Рицарят на Седемте кралства

– Бих могъл да съм. Не знам коя е майка ми, нито какво е станало с нея. Може да съм се родил прекалено голям и да съм я убил. Най‑вероятно е била някоя курва или кръчмарско слугинче. Няма да намериш благородни дами в Квартала на бълхите. А ако изобщо се е омъжила за баща ми… добре, какво е станало с него тогава? – Дънк не обичаше да си спомня за живота си преди сир Арлън да го намери. – Имаше една гостилница в Кралски чертог, където продавах плъхове, котки и гълъби за къшей хляб. Готвачът винаги твърдеше, че баща ми бил някакъв уличен крадец. „Сигурно са го обесили някъде – така казваше. – Или може просто да са го пратили на Вала.“ Когато бях оръженосец на сир Арлън, го питах дали не можем да тръгнем натам някой ден, да се хванем на служба в Зимен хребет или някой друг северен замък. Минаваше ми през ума, че ако мога само да стигна до Вала, може да срещна някой остарял мъж, много висок мъж, който да прилича на мен. Така и не отидохме обаче. Сир Арлън казваше, че на север нямало плетове и че всички гори били пълни с вълци. – Дънк поклати глава. – Общо взето, най‑вероятно служиш като скуайър на копеле.

Този път Ег не намери какво да отвърне. Сумракът се усилваше. Светулки прелитаха бавно между дърветата, светлинките им бяха като рояк звезди. Имаше звезди и в небето, повече звезди, отколкото човек може да преброи дори да живее дълго колкото крал Джеерис. Дънк трябваше само да вдигне очи, за да намери познати приятели: Жребеца и Свинята, Кралската корона и Вещерския светилник, Галерата, Призрака и Лунната девица. Но имаше облаци на север и синьото око на Ледения дракон му се губеше, синьото око, сочещо на север.

Когато стигнаха до Стендфаст, извисен на билото на хълма, луната вече се беше вдигнала. Бледожълта светлина се изливаше от горните прозорци на кулата. Повечето нощи сир Юстас си лягаше след вечеря, но не и тази, изглежда. „Нас чака“, каза си Дънк.

Бенис от Кафявия щит също чакаше буден. Завариха го седнал на стъпалата на кулата – дъвчеше горчивец и точеше дългия си меч на лунната светлина. Бавното стържене на камък по стомана се разнасяше надалече. Колкото и немарлив да беше сир Бенис към дрехите и тялото си, поддържаше оръжията си добре.

– Дръвника се връща – рече Бенис. – Аз пък си точех стоманата тука, да ходя да те спасявам от Червената вдовица.

– Къде са мъжете?

– Треб и Мокрия Уат са на покрива на стража, да не би вдовицата да дойде на гости. Останалите налягаха разциврени. Тежко им е като грях, здраво поработих с тях. Пуснах малко кръвчица на оня големия малоумник, просто за да го вбеся. Бие се по‑добре, когато е вбесен. – Усмихна се с кафяво‑червената си усмивка. – Хубаво ти е подута устната. Следващия път не обръщай пак камъни. Какво каза жената?

– Смята да задържи водата и иска и тебе, защото поряза онзи копач на яза.

– Така си и мислех. – Бенис се изплю. – Толкова главоболие за някакъв си селяк. Трябва да ми е благодарен. Жените харесват мъже с белези.

– Значи няма да имаш нищо против да ти отрежат носа.

– Заеби. Ако исках носът ми да е отрязан, щях да си го отрежа сам. – Вирна палец нагоре. – Сир Негодния ще го намериш горе в покоите му. Мисли оклюман колко велик е бил някога.

– Той се е бил за черния дракон – намеси се Ег.

Дънк щеше да го шамароса, но кафявият рицар само се изсмя.

– Разбира се, че се е бил за черния. Само го погледни. Прилича ли ти на човек, който избира печелившата страна?

– Не повече от тебе. Иначе нямаше да си тук с нас. – Дънк се обърна към Ег. – Погрижи се за Гръм и Майстер, после ела при нас.

Старият рицар седеше до камината в нощния си халат, макар че огънят не беше запален. Държеше бащината си чаша, тежка сребърна чаша, направена за някой лорд Озгри още преди Завоеванието. Пъстър лъв красеше купата, направен от люспи нефрит и злато, макар че някои от нефритените люспи ги нямаше. Като чу стъпките на Дънк, старият рицар вдигна очи и примига като човек, събудил се от сън.

– Сир Дънкан. Върнахте се. Да не би видът ви да стресна Лукас Дългия Инч, сир?

– Не, доколкото видях, милорд. По‑скоро го ядоса.

Дънк се постара да разкаже всичко, макар че пропусна частта с лейди Хелисънт, направила го да изглежда пълен глупак. Щеше да пропусне и плесницата, но разбитата му устна се беше подула двойно и сир Юстас нямаше как да не го забележи.

Когато я видя, се намръщи.

– Устната ви…

Дънк я опипа леко.

– Нейно благородие ми удари плесница.

– Ударила те е? – Устата му се отвори и затвори. – Ударила е моя пратеник, който отива при нея под пъстрия лъв? Дръзнала е да посегне на особата ви?

– Спря да кърви още преди да напуснем замъка, сир. – Дънк сви юмрук. – Тя иска сир Бенис, не среброто ви, и няма да събори бента. Показа ми един пергамент с нещо написано на него и с личния печат на краля. Гласеше, че потокът е неин. И… – Поколеба се. – Каза, че сте… че сте били…

– … бунтовник с черния дракон? – Сир Юстас сякаш посърна. – Боях се, че ще го направи. Ако желаете да напуснете службата си при мен, няма да ви спра. – Старият рицар заби поглед в чашата си, но какво търсеше там, Дънк не разбра.