Рицарят на Седемте кралства

Първият ден на турнира изгря светъл и ясен. Дънк бе купил цяла торба ядене, тъй че можеха да закусят с гъши яйца, препечен хляб и пържен бекон, но когато храната се сготви, усети, че няма никакъв апетит. Коремът му се беше стегнал на камък, макар и да знаеше, че няма да се бие днес. Правото на първо претендентство се падаше на рицари с по-знатна кръв и по-прочути, на лордове и техни синове и на шампиони от други турнири.

Ег бъбреше през цялото време, докато закусваха, и после, докато вървяха към турнирното поле: говореше за този или онзи мъж и как могат да се представят. „Не се подиграваше с мен, когато каза, че знае всеки добър рицар в Седемте кралства“, помисли унило Дънк. Стори му се унизително да слуша така напрегнато думите на едно хилаво сираче, но знанията на Ег можеше да му послужат, ако се изправеше срещу някой от тези мъже в двубой.

Ливадата гъмжеше от хора, всички се мъчеха да си пробият път с лакти напред за по-добра гледка. Дънк го биваше в провирането с лакти, а и беше по-едър от повечето. Провря се до едно възвишение на шест разтега от оградата и когато Ег се оплака, че вижда само задници, го вдигна на раменете си. От другата страна на полето платформата за зрители се пълнеше с благородни лордове и дами, няколко по-богати хора от градчето и десетки рицари, решили да не се състезават днес. От принц Мекар нямаше и помен, но Дънк успя да различи принц Белор до лорд Ашфорд. Слънчевата светлина блещукаше от токата на рамото, държаща наметалото му, и тънката коронка на слепоочията му, но иначе бе облечен много по-скромно от повечето други лордове. „Не прилича на истински Таргариен с тази тъмна коса.“ Дънк го каза на Ег.

— Казват, че приличал на майка си — напомни му момчето. — Тя е била дорнска принцеса.

Петимата шампиони бяха вдигнали павилионите си в северния край на арената с реката зад тях. Най-малките два бяха оранжеви, а окачените пред входовете им щитове бяха с V-образния герб с бялото слънце. Това трябваше да са синовете на лорд Ашфорд, Андроу и Робърт, братя на прекрасната девица. Дънк никога не беше чувал други рицари да говорят за тяхната сила, тъй че вероятно те щяха да паднат първи.

До оранжевите павилиони се издигаше един в тъмнозелено, много по-голям. Над него плющеше златната роза на Планински рай и същият герб бе изрисуван на големия зелен щит пред входа.

— Лео Тирел, лорд на Планински рай — обясни Ег.

— Знам — отвърна Дънк раздразнено. — Двамата със стареца служихме в Планински рай още преди да си се родил. — Самият той едва помнеше онази година, но сир Арлън често говореше за Лео Дългия трън, както го наричаха понякога: несравним в сблъсъците с пики въпреки среброто в косата си. — Лорд Лео трябва да е онзи до палатката, слабият със сивата брада, в зелено и златно.

— Да — каза Ег. — Видях го веднъж в Кралски чертог. Едва ли ще искате да излезете срещу него, сир.

— Момче, не ми трябва съветът ти срещу кого да излизам.

Четвъртият павилион беше ушит от ромбовидни парчета плат, редуващо се червено и бяло. Дънк не знаеше чии са цветовете, но Ег каза, че били на сир Хъмфри Хардинг, рицар от Долината на Арин.

— Той спечели голяма схватка при Девичи извор миналата година, сир, и свали сир Донел от Дъскъндейл и лордовете Арин и Ройс на арената.

Последният павилион беше на принц Валар. От черна коприна, с низ остри алени флагове, увиснали от покрива му като дълги червени пламъци. Щитът на стойката беше лъскаво черен, изрисуван с триглавия дракон на дома Таргариен. До него стоеше един от рицарите на Кралската гвардия и бляскавата му бяла броня се открояваше на черния фон на платнището на палатката. Като го видя, Дънк се зачуди дали някой от претендентите ще дръзне да докосне щита с дракона. Валар беше внукът на краля все пак, и син на Белор Копиетрошача.

Нямаше нужда да се безпокои. Когато роговете засвириха, за да призоват претендентите, петимата шампиони на девицата бяха повикани да излязат и да я защитят. Дънк чу възбуденото мърморене из тълпата, щом претендентите се появиха един по един при южния край на пътеките. Херолдите викаха гръмко името на всеки рицар поред. Рицарите спираха пред зрителната платформа и накланяха пиките си за поздрав към лорд Ашфорд, принц Белор и прекрасната девица, после обръщаха към северния край на полето, за да изберат противниците си. Сивия лъв на Скалата на Кастърли удари по щита на лорд Тирел, а златокосият наследник сир Тиболт Ланистър предизвика на дуел най-големия син на лорд Ашфорд. Лорд Тъли от Речен пад почука по нашарения на ромбове щит на сир Хъмфри Хардинг, сир Абелар Хайтауър — по този на Валар, а по-младият Ашфорд бе призован на двубой от сир Лайънъл Баратеон, рицаря, когото наричаха Смеещата се буря.