Рицарят на Седемте кралства

Претендентите подкараха в тръс към южния край на пътеките, за да изчакат противниците си: сир Абелар в сребристосиви цветове, с каменна кула, увенчана с пламъци, на щита; двамата Ланистъри, целите в огненочервено, със златния лъв на Скалата на Кастърли; Смеещата се буря, блестящ в златотканите си одежди, с черен елен на гърдите и щита и с железни еленови рога на шлема; лорд Тъли, в наметало на сини и червени ивици, стегнато със сребърната пъстърва на всяко рамо. Вдигнаха върховете на дългите си дванайсет стъпки пики към небето и флаговете им заплющяха на отривистия порив на вятъра.

В северния край на полето оръженосци държаха бойни коне в бляскава броня, за да ги яхнат шампионите. Те надянаха шлемове и вдигнаха пики и щитове, равни по великолепие на тези ма противниците им: издутите от вятъра оранжеви коприни на двамата Ашфорд, червените и бели ромбове на сир Хъмфри, лорд Лео на белия си кон със зелена сбруя и сатенен чул, извезан със златни рози, и, разбира се, Валар Таргариен. Конят на Младия принц бе черен като нощ, с цвета на бронята му, пиката, щита и сбруята. Над шлема му имаше блестящ триглав дракон с разперени криле, боядисан в огненочервено; близнакът му бе изрисуван на лъскавата черна повърхност на щита. Всеки от защитниците имаше ивица оранжева коприна, вързана на ръката — чест, оказана им от прекрасната девица.

Когато шампионите излязоха в бавен тръс на позиция, Ашфордски лъг затаи дъх. След това прозвуча рог и тишината мигновено се смени с възбудена глъч. Десет чифта позлатени шпори се забиха в хълбоците на десет мощни бойни коня, хиляди гласове закрещяха и зареваха, четирийсет подковани с желязо копита затупаха и раздраха тревата, десет пики се наклониха и застинаха, полето сякаш се разтресе и шампиони и претенденти налетяха един срещу друг в разкъсващ ушите грохот на дърво и стомана. Само миг — и ездачите се бяха подминали и обръщаха за нова атака. Лорд Тъли залитна на седлото си, но успя да се задържи. Когато простолюдието разбра, че и десетте пики са се прекършили, във въздуха се надигна могъщ одобрителен рев. Това беше великолепно предзнаменование за успеха на турнира и свидетелство за умението на състезателите.

Скуайъри подадоха нови пики на рицарите в замяна на счупените и захвърлените и шпорите отново се забиха дълбоко. Дънк усети как земята затрепери под краката му. На раменете му Ег викаше радостно и махаше с кльощавите си ръце. Младия принц мина най-близо до тях. Дънк видя как върхът на черната му пика целуна кулата на щита на противника му хлъзна се и се заби в гърдите му, докато пиката на сир Абелар се пръсна на трески в гръдната броня на Валар. Сивият жребец в сребристосивите доспехи се вдигна на задните си крака от силата на сблъсъка, а сир Абелар Хайтауър бе изхвърлен от стремената и рухна тежко на земята.

Лорд Тъли също беше долу, смъкнат от коня от сир Хъмфри Хардинг, но веднага скочи на крака и извади дългия си меч, а сир Хъмфри захвърли пиката си — невредима — и се смъкна от седлото, за да продължат боя спешени. Сир Абелар не беше толкова пъргав. Оръженосецът му притича, разхлаби шлема му и извика за помощ и двама слуги вдигнаха замаяния рицар под мишниците, за да му помогнат да докрета до павилиона си. В другите пътеки на полето шестимата останали на конете си рицари препускаха в третия си рунд. Още пики се прекършиха и този път лорд Лео Тирел нацели върха си толкова вещо, че отпра шлема на Сивия лъв от главата му. Вече с незащитено лице, лордът на Скалата на Кастърли вдигна ръка за поздрав и слезе от коня, отстъпвайки двубоя. Междувременно сир Хъмфри беше надвил лорд Тъли и го принуди да се предаде, доказал вещината си с меча, както го бе направил с пиката.

Тиболт Ланистър и Андроу Ашфорд препуснаха един срещу друг още три пъти, докато сир Андроу най-сетне загуби щит, седло и двубой наведнъж. По-младият Ашфорд се задържа още по-дълго, като счупи не по-малко от девет пики срещу сир Лайънъл Баратеон, Смеещата се буря. Шампион и претендент паднаха от седлата си на десетия сблъсък, но се вдигнаха и боят продължи, с меч срещу боздуган. Накрая пребитият сир Робърт Ашфорд призна поражение, но баща му на зрителската трибуна не изглеждаше ни най-малко обезсърчен. Вярно, и двамата синове на лорд Ашфорд бяха изхвърлени от редовете на шампионите, но се бяха представили достойно срещу двамата най-добри рицари на Седемте кралства.

„Трябва да се справя още по-добре — помисли Дънк, докато гледаше как победител и отстранен се прегърнаха и излязоха заедно от полето. — За мен не е достатъчно да се бия добре и да загубя. Трябва да спечеля поне първия двубой, или губя всичко.“