Рицарят на Седемте кралства

— Да — призна принцът. — И ти ще ги слушаш да шепнат. Кралят е стар. Когато умре, Валар ще се качи на Железния трон вместо баща си. Всеки път при изгубено сражение или провалена реколта глупците ще казват: „Белор нямаше да го допусне това, но странстващият рицар го уби.“

Дънк осъзна колко вярно е това.

— Ако не се бях бил, щяхте да заповядате да ми отсекат ръката. И крака. Понякога седя под този бряст, гледам краката си и се питам дали не можеше да пожертвам един. Как може кракът ми да струва живота на принц? И другите двама също, Хъмфри, те също бяха добри мъже. — Сир Хъмфри Хардинг беше издъхнал от раните си предната нощ.

— И какъв отговор ви дава брястът?

— Никакъв, доколкото мога да чуя. Но старецът, сир Арлън, всеки ден на свечеряване казваше: „Чудя се какво ще донесе утрешният ден.“ Никога не знаеше, както и ние сега. Е, може пък да дойде някой утрешен ден, когато този крак ще ми потрябва? Когато на кралството ще му потрябва този крак, дори повече от живота на един принц?

Мекар помисли над това, стиснал уста под сребристата брада, от която лицето му изглеждаше почти четвъртито.

— Едва ли — отвърна той грубо. — Кралството има толкова скитници рицари, колкото и плетове, под които да спят, и всички те си имат крака.

— Ако ваше височество има по-добър отговор, бих искал да го чуя.

Мекар се намръщи.

— Възможно е на боговете да им допадат жестоки шеги. Или изобщо да няма богове. Може би всичко това няма никакъв смисъл. Щях да попитам Върховния септон, но последния път, когато ходих при него, той ми каза, че никой човек не може истински да проумее делата на боговете. Може би той трябва да пробва да спи под дърво. — Лицето му се изкриви в гримаса. — Най-малкият ми син, изглежда, се е привързал към вас, сир. Време му е да бъде скуайър, но ми казва, че няма да служи на никой друг, освен на вас. Непокорно момче е, както несъмнено сте забелязали. Ще го вземете ли?

— Аз ли? — Устата на Дънк се отвори и затвори, и се отвори пак. — Ег… Егон, искам да кажа… добър младеж е, но, ваше височество, знам, че ми оказвате чест, но… аз съм само един странстващ рицар.

— Това може да се промени — каза Мекар. — Егон ще се върне и цитаделата ми, Летен замък. Там има място за вас, ако пожелаете. Рицар от домашната ми гвардия. Ще закълнете меча си на мен и Егон може да ви служи като скуайър. Докато го обучавате, моят учител по оръжие ще довърши вашето обучение. — Принцът го изгледа строго. — Вашият сир Арлън е направил всичко, което е могъл, не се съмнявам, но все още имате много да учите.

— Знам, милорд. — Дънк се огледа. Зелената трева и тръстиките, вълните, затанцували по повърхността на блесналия от слънчевата светлина вир. Друго водно конче прелиташе над водата, а може би беше същото? „Драконова муха“ ги наричаха някои. „Какво ще бъде, Дънк? — запита се. — Водни кончета или дракони?“ Допреди няколко дни щеше да е отговорил веднага. Беше всичко, за което изобщо беше мечтал, но сега, когато възможността бе едва на ръка разстояние, го изплаши. — Точно преди принц Белор да умре, се заклех да бъда негов.

— Самонадеяно от ваша страна. Какво каза той?

— Че кралството има нужда от добри мъже.

— Съвсем вярно. Е, и?

— Ще взема сина ви за скуайър, ваше височество, но не в Летен замък. Поне за година-две. Видял е достатъчно замъци според мен. Ще служи при мен само ако мога да го взема по пътя със себе си. — Посочи стария Кестен. — Ще язди моя кон, ще носи старото ми наметало и ще поддържа меча ми остър и ризницата ми лъсната. Ще спим в ханове и конюшни, а понякога в замъка на оземлен рицар или дребен лорд, и може би под дървета, когато се наложи.

Принц Мекар го погледна невярващо.

— Да не би съдът да ти е повредил ума, човече? Егон е кралски принц. Кръвта на дракона. Принцовете не са създадени да спят в канавки и да ядат кораво осолено говеждо. — Видя, че Дънк се поколеба. — Какво ви е страх да ми кажете? Кажете каквото ви е на ума, сир.

— Дерон никога не е спал в канавка, обзалагам се — каза Дънк съвсем тихо. — И всичкото говеждо, което Ерион е ял някога, е било тлъсто, крехко и сочно, най-вероятно.

Мекар Таргариен, принц на Летен замък, изгледа Дънк от Квартала на бълхите продължително и мълчаливо, стиснал челюсти под сребристата си брада. Накрая се обърна и се отдалечи, без да каже нито дума. Дънк чу как препусна с хората си. Когато си заминаха, нямаше никакъв звук освен тихия шепот на крилца на водно конче над водата.

Момчето дойде на следващото утро, точно когато изгряваше слънцето. Носеше стари ботуши, кафяви бричове, кафява вълнена туника и старо пътно наметало.

— Милорд баща ми каза, че ще служа при вас.

— Ще служа при вас, сир — напомни му Дънк. — Може да започнеш, като оседлаеш конете. Кестен е за теб, отнасяй се добре с него. Не искам да те виждам на Гръм, освен ако аз не те поставя там.

Ег отиде да вземе седлата.

— Накъде тръгваме, сир?

Дънк помисли малко.

— Никога не съм ходил отвъд Червените планини. Искаш ли да хвърлим един поглед на Дорн?

Ег се ухили.

— Казват, че имали добри куклени представления.

Заклетият меч