Рицарят на Седемте кралства

— Седем проклети ада. — Бенис извърна глава и се изплю. — Виждал съм му дъщерята веднъж. Не си струва да умреш за нея, мен ако питаш. Тоя глупак Пейт ми дължеше половин сребърник. — Кафявият рицар изглеждаше точно както го бяха оставили. Още по-лошото бе, че миришеше по същия начин. Носеше едни и същи дрехи всеки ден: кафяви бричове, безформена туника от груба вълна, ботуши от конска кожа. Когато се снаряжеше, навличаше хлабава кафява връхна туника върху ръждясалата ризница. Оръжейният му колан беше каишка от варена кожа, а сбръчканото му лице все едно беше направено от същото. „Главата му прилича на някой от ония изсъхнали пъпеши, които подминахме.“ Даже и зъбите му бяха кафяви под червените петна, останали от горчивеца, който обичаше да дъвче. Сред всичкото това кафяво очите му изпъкваха. Бяха светлозелени, малки и присвити, събрани и лъснали от злоба.

— Само две бурета — подхвърли той. — Сир Негодния искаше четири.

— Имахме късмет, че намерихме и две — отвърна Дънк. — Сушата е стигнала и до Арбор. Чухме, че гроздето ставало на стафиди още на лозите, а железните хора пиратствали…

— Сир — прекъсна го Ег. — Водата я няма.

Дънк толкова се беше залисал с Бенис, че не беше забелязал. Под протритите дъски на моста беше останало само пясък и камъни. „Странно. Потокът течеше плитък, когато тръгнахме, но течеше.“

Бенис се засмя. Имаше два вида смях. Понякога кудкудякаше като кокошка, а понякога ревеше по-силно и от мулето на Ег. Сега беше кокошият смях.

— Пресъхнал е, докато ви нямаше. Сушата ги прави тия неща.

Дънк се отчая. „Е, няма да се намокря сега.“ Смъкна се от седлото. „Какво ще стане с реколтата?“ Половината кладенци в предела бяха пресъхнали и всички реки бяха спаднали, дори Черна вода и могъщата Мандър.

— Гадна работа е това водата — рече Бенис. — Пийна малко и ми призлее като на куче. Вино е по-добре.

— Не и за овеса. Нито за ечемика. Нито за морковите, лука и зелето. И на гроздето също му трябва вода. — Дънк поклати глава. — Как може да пресъхне толкова бързо? Нямаше ни само шест дни.

— То поначало не беше много вода, Дънк. Случвало ми се е да изпикая по-голяма вада от тая.

— Не Дънк. Казах ти. — Зачуди се защо го дразнеше толкова. Бенис имаше зла уста и обичаше да се подиграва. — Наричат ме сир Дънкан Високия.

— Кой? Плешивото ти кутре ли? — Погледна Ег и се изсмя с кокошия си смях. — По-висок си станал, отколкото докато беше с Пенитрий, но за мен си същият Дънк.

Дънк се почеса по врата и се загледа в камъните долу.

— Какво ще правим?

— Закарайте виното и кажи на сир Негодния, че потокът му е пресъхнал. От кладенеца на Стендфаст още излиза вода, няма да умре от жажда.

— Не го наричай сир Негодния. — Дънк беше заобичал стария рицар. — Спиш под покрива му, имай малко уважение.

— Ти го уважаваш колкото и за двама ни, Дънк — рече Бенис. — Ще го наричам както искам.

Сребристосивите дъски изскърцаха тежко, щом Дънк се качи на мостчето и огледа намръщено пясъка и камънаците долу. Между камъните лъщяха няколко локвички, не по-големи от дланта му.

— Има умрели риби, виждаш ли ги? — Миризмата им му напомни за мъртъвците на кръстопътя.

— Виждам ги, сир — каза Ег.

Дънк скочи в коритото на потока, клекна и обърна един камък. „Сух и топъл отгоре, влажен и кален отдолу.“

— Водата не може да е свършила отдавна. — Стана и перна с ръка един изпъкнал камък на брега, а той се откърти и се свлече сред облак суха кафява пръст. — Почвата по бреговете е пропукана, но е мека и кална по-навътре. Тия риби са били живи до вчера.

— Дънк дръвника, така те наричаше Пенитрий. Помня. — Сир Бенис изплю на камъните парче горчивец и то лъсна червено и лигаво на слънчевата светлина. — Дръвниците не бива да се опитват да мислят, главите им са скапано тъпи за такова нещо.

„Дънк дръвника, тъп като стена на замък.“ От устата на сир Арлън думите бяха звучали обичливо. Добър човек беше, макар и да го гълчеше. В устата на сир Бенис от Кафявия щит звучаха другояче.

— Сир Арлън е мъртъв от две години — каза Дънк. — А аз се казвам сир Дънкан Високия.

Ужасно беше изкушен да натресе юмрука си в лицето на кафявия рицар и да разбие на трески тия червени и гнили зъби. Бенис от Кафявия щит можеше да е гаден, но Дънк беше с цяла стъпка и половина по-висок от него и с двайсетина кила по-тежък. Можеше да е дръвник, но беше голям. Понякога му се струваше, че е чукал главата си в гредата на половината врати във Вестерос, да не говорим за всеки мертек във всеки хан от Дорн до Шийката. Братът на Ег Емон го беше измерил в Староград и откри, че му липсват два пръста до седемте стъпки, но това беше преди половин година. Можеше и да е пораснал още оттогава. Растенето беше единственото нещо, което Дънк вършеше наистина добре, казваше често старецът.

Върна се при Гръм и го яхна отново.

— Ег, ти продължи към Стендфаст с виното. Ще ида да видя какво е станало с водата.

— Потоци пресъхват непрекъснато — подхвърли Бенис.

— Просто искам да погледна…