Рицарят на Седемте кралства

— Тази земя е на Уебър. — Старият копач беше мършав тип, изгърбен и инатлив. — Никакво право нямате да сте тук. Ще окастриш уши и милейди ще те удави в чувал.

Бенис се приближи.

— Не виждам никакви лейди тука, само някакъв устат селяк. — Бодна голата кафява гръд на копача с върха на меча си, колкото да изкара капка кръв.

„Много прекалява.“

— Прибери стоманата — предупреди го Дънк. — Той не е виновен. Майстерът им е възложил работата.

— Заради добивите е, сир — каза един клепоух копач. — Пшеницата вехнеше според майстера. Крушите също умират.

— Крушите ли да умрат, или вие?

— Приказките ви не ни плашат — каза старият мъж.

— Нима? — Мечът на Бенис изсвистя и разпра бузата на стария от ухото до челюстта. — Казах, крушите ли да умрат, или вие? — Кръвта на копача потече отстрани по лицето му.

„Не трябваше да го прави.“ Дънк трябваше да преглътне гнева си. Бенис беше на неговата страна в това.

— Махайте се оттук — извика на копачите. — Връщайте се в замъка на господарката си.

— Беж! — подкани ги сир Бенис.

Трима хвърлиха сечивата си и направиха точно това — хукнаха презглава през тревата. Но друг мъж, изгорял от слънцето и мускулест, надигна кирката си и каза:

— Те са само двама.

— Само глупаци се бият с лопати срещу мечове, Йорген — рече старият с ръка на лицето. Между пръстите му се процеди кръв. — Това няма да е краят на тая работа. Не си мисли, че ще е.

— Още една дума, и може да е твоят край.

— Не искахме да ви нараним — обърна се Дънк към мъжа с накървавеното лице. — Искаме си само нашата вода. Кажете го на господарката си.

— О, ще й кажем, сир — закани се якият мъж, все още стиснал кирката. — Ще й кажем, и още как.

На път към дома минаха през Леса на Уат, благодарни за малкото сянка, хвърляна от дърветата. Въпреки нея се свариха. Из гората уж трябваше да има сърни, но единствените живи твари, които видяха, бяха мухите. Бръмчаха покрай лицето на Дънк, докато яздеше, бутаха се в очите на Гръм и го дразнеха неописуемо. Въздухът бе затаен и ду̀шен. „В Дорн поне дните са сухи, а нощем ставаше толкова студено, че треперех под наметалото.“ В Предела нощите бяха горещи почти колкото дните, дори толкова далече на север.

Когато се сниши под един увиснал клон, Дънк откъсна едно листо и го смачка между пръстите си. Разпадна се в шепата му като хилядагодишен пергамент.

— Не беше нужно да го порежеш онзи човек — каза на Бенис.

— Погъделичках го по бузата само, да го науча да си държи езика зад зъбите. Трябваше да му прережа проклетото гърло, само че после останалите щяха да се разбягат като зайци и щеше да се наложи да избием цялата пасмина.

— Готов си да избиеш двайсет души? — възкликна Дънк невярващо.

— Двайсет и двама. Това е повече от всичките ти пръсти на ръцете и краката, дръвник. Трябва да ги убиеш всички, иначе ще тръгнат да дрънкат. — Заобиколиха паднало дърво. — Трябваше да кажем на сир Негодния, че сушата е пресушила пикливото му поточе.

— Сир Юстас. Това значи да го излъжем.

— Да, и защо не? Кой щеше да му каже, че е друго? Мухите ли? — Бенис се ухили с мокра червена усмивка. — Сир Негодния никога не напуска кулата, освен да види момчетата долу в къпинаците.

— Един заклет меч дължи истината на господаря си.

— Има истини и истини, дръвник. Някои не вършат работа. — Бенис се изплю. — Боговете правят суши. Човек не може да направи и едно шибано нещо, за да попречи на боговете. Червената вдовица обаче… кажем ли на Негодния, че оная кучка му е откраднала водата, ще се засегне на чест и ще иска да си я върне. Ще видиш. Ще реши, че трябва да направи нещо.

— Наистина трябва да направи. На нашите хорица тази вода им трябва за добивите.

— Нашите хорица? — сир Бенис се изсмя, този път с магарешкия си смях. — Да не би да съм клечал в нужника, когато сир Негодния те е направил свой наследник? Колко хорица мислиш, че имате? Десет? И то ако броиш малоумния син на Джейни Кривогледата, дето не знае от кой край да държи брадвата. Всички да ги направиш рицари, пак ще имаме наполовина колкото са на Вдовицата, да не говорим за скуайърите й, стрелците и останалите. Ще ти трябват двете ръце и двата крака да ги изброиш всичките, че и пръстите на плешивото ти момче отгоре.

— Не ми трябват пръсти, за да броя. — Призляваше му от жегата, мухите и компанията на кафявия рицар. „Може и да е яздил някога със сир Арлън, но е било преди много и много години. Станал е зъл, лъжлив и страхлив.“ Дънк смуши Гръм и подкара по-бързо, за да остави вонята зад себе си.