Рицарят на Седемте кралства

Стендфаст беше замък само на име. Макар да се издигаше гордо на върха на скалист хълм и да можеше да се види от левги околовръст, не беше нещо повече от кула. Частично срутване преди няколко столетия бе наложило малко престрояване, тъй че северната и западната стени бяха от светлосив камък над прозорците и стария черен камък отдолу. По време на ремонта бяха добавени кулички покрай покрива, но само на преизградените стени. На другите два ъгъла стояха изгърбени древни гротескни фигури от камък, толкова силно обрулени от вятър и дъжд, че беше трудно да се каже какво са представлявали. Покривът от борово дърво беше плосък, но вече силно изкорубен и пропускаше.

Крива пътека водеше от подножието на хълма до кулата горе, толкова тясна, че можеше да се мине само в единична колона. Дънк поведе, Бенис бе плътно зад него. Ег стоеше горе на една скална издатина с широката си сламена шапка.

Спряха пред малката кирпичена конюшня, свита до стената на кулата и полускрита под безформена купчина морав мъх. Сивият кон на стареца беше в една от яслите до Майстер. Ег и Сам Гърбиците, изглежда, бяха занесли виното вътре. Из двора щъкаха кокошки. Ег притича и попита:

— Открихте ли какво е станало с потока?

— Червената вдовица го е заприщила. — Дънк слезе от коня и подаде юздите на момчето. — Не му давай да пие много наведнъж.

— Няма, сир.

— Момче — подвикна Бенис. — Можеш да вземеш и моя кон.

Ег го изгледа нахално.

— Не съм ваш скуайър.

„Ще си изпати с тоя език някой ден“, помисли Дънк.

— Ще вземеш коня му или ще те перна през ухото.

Ег се намуси, но се подчини. Само че когато посегна за юздата, сир Бенис се изхрачи и плю. Лъскавата червена храчка плесна между двата пръста на крака на момчето и Ег го изгледа ледено.

— Плюхте на крака ми, сир.

Бенис се смъкна от седлото.

— Аха. Следващия път ще плюя на лицето ти. Няма да търпя проклетия ти език.

Дънк видя гнева в момчешките очи и побърза да се намеси, преди нещата да са станали още по-зле.

— Погрижи се за конете, Ег. Трябва да говорим със сир Юстас.

Единственият вход в Стендфаст беше през обкованата с желязо дъбова врата на двайсет стъпки над тях. Долните стъпала представляваха блокове от гладък черен камък, толкова протрити, че бяха издълбани като купели в средата. По-нагоре отстъпваха на стръмна дървена стълба, която можеше да се вдига като подвижен мост в тревожни времена. Дънк пропъди кокошките и се заизкачва по две стъпала наведнъж.

Стендфаст беше по-голяма, отколкото изглеждаше външно. Дълбоките й изби и мазета заемаха повечето от хълма, на който беше кацнала. Над земята кулата се извисяваше на четири етажа. Горните два имаха прозорци и тераси, долните два — само амбразури за стрелба. Вътре беше по-хладно, но толкова сумрачно, че Дънк трябваше да изчака, докато очите му свикнат. Жената на Сам Гърбиците беше коленичила до камината и метеше пепелта.

— Горе ли е сир Юстас, или долу? — попита я Дънк.

— Горе, сир. — Старата жена беше толкова прегърбена, че главата й бе по-ниско от раменете. — Току-що се върна от гости при момчетата, долу в къпинаците.

Момчетата бяха синовете на Юстас Озгри: Едвин, Харолд и Адам. Едвин и Харолд бяха рицари, а Адам — млад скуайър. Бяха загинали на полето Червена трева преди петнайсет години, в края на Бунта на Блекфир.

— Умряха като добри мъже, в храбра битка за краля — беше казал сир Юстас на Дънк. — А аз ги прибрах и ги погребах сред къпинаците. — Жена му също беше погребана там. Всеки път, когато старецът отвореше ново буре вино, слизаше долу да направи възлияние на всяко от момчетата. — За краля! — провикваше се високо, преди да пие.

Спалнята на сир Юстас заемаше четвъртия етаж на кулата, дневната бе точно под нея. Дънк знаеше, че ще го заварят да рови там из скриновете. Дебелите сиви стени на дневната бяха накичени с ръждясали оръжия и пленени знамена, трофеи от битки, водени преди столетия — никой вече не помнеше за тях освен сир Юстас. Половината знамена бяха плесенясали и всички бяха силно избелели и покрити с прах, ярките им някога цветове бяха станали сиво-зеленикави.

Когато Дънк изкачи стъпалата, сир Юстас бършеше с парцал прахта от някакъв разбит щит. Бенис го последва по петите с миризмата си. Очите на стария рицар сякаш блеснаха леко, като ги видя.

— Моят добър великан — рече той, — и храбрият сир Бенис. Елате да видите това. Намерих го на дъното на онзи скрин. Съкровище, макар и ужасно занемарено.

Щит беше, или поне това, което бе останало от него. А то беше много малко. Почти половината от щита беше отпрана, а останалото бе нацепено и посивяло. От желязната рамка беше останал дебел пласт ръжда, а дървото беше пълно с дупки от червеи. Няколко люспи боя все още стояха полепнали по него, но толкова малко, че не подсказваха герба.

— Милорд. — Озгри не бяха лордове от столетия, но сир Юстас се радваше да го наричат така, като отглас за миналото величие на рода му. — Какво е това?

— Щитът на Малкия лъв. — Старецът забърса рамката и няколко люспи ръжда се откъртиха. — Сир Уилбърт Озгри е носил това в битката, когато е загинал. Сигурен съм, че знаете историята.