Рицарят на Седемте кралства

— Не искаме неприятности, милорд. Само двама сме, аз и моят скуайър. — И направи знак на Ег да се покаже.

— Скуайър? Да не би да твърдиш, че си рицар?

Дънк не харесваше начина, по който го гледаше мъжът. „Тези очи могат да одерат човек.“ Реши, че е по-благоразумно да махне ръката си от дръжката на меча.

— Аз съм странстващ рицар и търся на кого да служа.

— Това съм го чувал от всеки рицар разбойник, когото съм окачил на бесилото. Това нещо в ръката ти може да се окаже пророческо, сир… ако наистина си сир. Бесило и увиснал на него мъж. Това ли е гербът ти?

— Не, милорд. Трябва да сменя рисунката върху щита.

— Защо? Да не си го ограбил от нечий труп?

— Купих го. — „Тези замъци, черно върху оранжево… къде съм ги виждал?“ — Не съм грабител.

Очите на лорда бяха като люспи кремък.

— Откъде си се сдобил с този белег на бузата? От бич ли е?

— От кама. Макар че лицето ми не е ваша грижа, милорд.

Междувременно двамата млади рицари се върнаха в тръс да видят какво е забавило отряда.

— Защо се бавиш, Горми? — обади се ездачът на черния жребец, млад и строен мъж с красиво гладко избръснато лице и фини черти. Черната му лъскава коса се спускаше до яката му. Жакетът му бе от тъмносиня коприна, обшита със златен сатен. На гърдите си имаше назъбен кръст, бродиран със златна нишка, със златна цигулка в първия и третия квадрант и златен меч във втория и четвъртия. Очите му бяха сини като жакета и проблясваха весело. — Алин се разтревожи да не си паднал от коня. Доста добро извинение, ако питаш мен — тъкмо щях да го оставя да ми диша прахта.

— Кои са тези двама разбойници? — попита другарят му.

Ег настръхна от обидата.

— Нямате право да ни наричате така, милорди. Когато видяхме пушилката ви, си помислихме, че вие може да сте разбойници, и това бе единствената причина да се скрием. Това е сир Дънкан Високия, а аз съм неговият скуайър.

Лордчетата му обърнаха толкова внимание, колкото биха обърнали и на крякане на жаба.

— Мисля, че това е най-големият селяндур, когото съм виждал — заяви рицарят с трите пера. Имаше топчесто лице и къдрава коса с цвета на тъмен мед. — Седем стъпки и нито пръст по-малко, обзалагам се. Как само ще издрънчи, когато падне.

Дънк усети как бузите му пламват. „Ще изгубиш облога“ — помисли си той. При последното му измерване братът на Ег Емон го изкара висок седем стъпки без един пръст.

— Това бойният ти кон ли е, сир Гигант? — поинтересува се пернатото лордче. — Мисля, че можем да го нарежем за месо.

— Лорд Алин често забравя добрите маниери — каза чернокосият рицар. — Моля да простите невъзпитаните му думи, сир. Алин, поискай извинение от сир Дънкан.

— Щом трябва. Ще ми простите ли, сир? — И без да чака отговор, обърна коня си и препусна в тръс по пътя.

Другият се задържа.

— На сватбата ли отивате, сир?

В тона му имаше нещо, от което на Дънк му се прииска да му оскубе перчема, но се сдържа и отговори:

— Отиваме на сала, милорд.

— Също като нас… но единствените лордове тук са Горми и онзи развейпрах Алин Кокшоу, който току-що ни остави. Аз съм странстващ рицар като вас. Сир Джон Цигуларя, така ми викат.

Името определено подхождаше, но Дънк никога не беше виждал така великолепно натруфен и въоръжен странстващ рицар, при това на такъв добър кон. „Рицарят на златния плет“ — помисли си.

— Вече знаете името ми. Скуайърът ми се казва Ег.

— Радвам се да се запознаем, сир. Хайде, елате с нас до Бели стени и счупете няколко пики, за да помогнете на лорд Бътъруел6 да отпразнува поредната си сватба. Обзалагам се, че можете да се представите доста добре.

Дънк не беше участвал в турнири от Ашфордски лъг насам. „Ако спечеля няколко откупа, ще ядем добре по пътя на север“ — помисли си, но точно тогава лордът с трите замъка на щита се намеси:

— Сир Дънкан трябва да продължи по пътя си, също като нас.

Лорд Цигуларя не обърна никакво внимание на по-възрастния благородник.

— С удоволствие бих кръстосал меч с вас, сир. Излизал съм срещу мъже от всякакви земи и раси, но никога срещу мъж с вашите размери. И баща ви ли беше толкова едър?

— Не познавам баща си, сир.

— Натъжен съм да го чуя. Моят собствен ми бе отнет твърде рано. — Цигуларя се обърна към лорда с трите замъка. — Трябва да помолим сир Дънкан да се присъедини към веселата ни компания.

— Не се нуждаем от такива като него.

Дънк не знаеше какво да каже. Безпаричните странстващи рицари рядко биваха канени да яздят с лордове от потекло. „Сигурно имам по-общо със слугите им.“ Ако се съдеше по дължината на колоната, лорд Кокшоу и Цигуларя бяха взели със себе си коняри, които да се грижат за конете им, а също и готвачи, които да ги хранят. Дънк имаше само Ег.

— Такива като него? — Цигуларя се разсмя. — И какви по-точно? Едри? Виж само размерите му. Трябват ни силни мъже. Младите мечове струват повече от старите имена, както казват.

— Глупаците го казват. Не знаеш нищо за този човек. Може като едното нищо да е разбойник или някой от шпионите на Блъдрейвън.

— Не съм ничий шпионин — обади се Дънк. — И милорд няма право да говори за мен, сякаш съм глух, мъртъв или някъде долу в Дорн.