Рицарят на Седемте кралства

— Ядосан сте ми — каза тя. — Трябва да ми позволите да поправя грешката си.

— Ами… Можете да ми помогнете да оседлая Гръм.

— Нещо друго имах наум. — Протегна ръка за неговата, опръскана с лунички ръка, а пръстите й бяха силни и тънки. „Обзалагам се, че е с лунички навсякъде.“ — Колко добре познавате конете?

— Яздя един.

— Стар боен кон. Порода за битка, бавен и със зъл нрав. Не кон за езда от място на място.

— Ако трябва да ходя от място на място, с него е, или с тези. — Посочи краката си.

— Големи крака имате. И големи длани. Мисля, че всичко трябва да е голямо по вас. Твърде голям сте за повечето кобили за езда. Ще изглеждат като понита с вас на гърба. Все пак един по-бърз кон би ви послужил добре. Голяма кобила за езда, с малко от дорнската пясъчна порода за издръжливост. — Посочи яслата срещу Гръм. — Кобила като нея.

Беше породиста, с бистри очи и дълга грива. Лейди Роан извади от ръкава си морков и я погали по главата, щом й го подаде.

— Моркова, не пръстите — каза на кобилата, преди отново да се обърне към Дънк. — Наричам я Пламък, но можете да й дадете каквото искате име. Наречете я Отплата, ако пожелаете.

Дънк беше онемял. Подпря се на патерицата и погледна кобилата с нови очи. Беше великолепна. По-добър кон от всичко, което бе имал старецът. Човек трябваше само да погледне дългите изваяни крака, за да разбере колко е бърза.

— Отгледах я за красота и бързина.

Той отново се обърна към Гръм.

— Не мога да я взема.

— Защо?

— Твърде хубава е за мен. Само я погледнете.

По лицето на Роан плъзна руменина. Тя стисна плитката си и я изви между пръстите си.

— Трябваше да се омъжа, знаеш това. Волята на баща ми… о, не бъди такъв глупак!

— Какво друго да бъда? Тъп съм като стена на замък и копеле отгоре на това.

— Вземи кобилата. Няма да те пусна да си заминеш без нещо, с което да ме помниш.

— Ще ви помня, милейди. Не се бойте за това.

— Вземи я!

Дънк сграбчи плитката й и придърпа лицето й към своето. Беше непохватно, с патерицата и разликата в ръста. Едва не падна, преди да доближи устни до нейните. Целуна я силно. Едната й ръка го прегърна през врата, другата се притисна на гърба му. За миг той научи за целуването повече, отколкото знаеше от гледане. Но когато най-после се отделиха един от друг, извади камата си.

— Знам с какво искам да ви помня, милейди.

Ег го чакаше при портата, яхнал хубава дореста кобилка и хванал повода на Майстер. Когато Дънк дойде на Гръм, момчето го погледна изненадано.

— Тя каза, че иска да ви даде нов кон, сир.

— Дори благородните дами не получават всичко, което искат — отвърна Дънк, щом подкараха по подвижния мост. — Не исках кон. — Водата в рова бе толкова висока, че заплашваше да прелее бреговете му. — Взех нещо друго, с което да я помня. Кичур от червената й коса. — Бръкна под наметалото, извади плитката й и се усмихна.

В желязната клетка на кръстопътя труповете все още седяха прегърнати. Изглеждаха самотни и окаяни. Дори мухите ги бяха изоставили, а също и враните. Само късове кожа и коса бе останала по костите.

Дънк спря и се намръщи. Глезенът го болеше от ездата, но все едно. Болката бе част от рицарството също като мечовете и щитовете.

— Накъде е юг? — попита той Ег. Трудно беше да се разбере при този дъжд, кал и сивото като гранитна стена небе.

— Натам е юг, сир. — Ег посочи. — А север е натам.

— Летен замък е на юг. Баща ти.

— Валът е на север.

Дънк го погледна.

— Дълга езда е до Вала.

— Имам нов кон, сир.

— Имаш. — Дънк се усмихна. — А защо искаш да видиш Вала?

— Ами, казват, че бил висок.

Тайнственият рицар

Когато Дънк и Ег тръгнаха от Каменна септа, ръмеше лек летен дъжд.

Дънк яздеше стария си боен кон Гръм, а Ег го следваше на своенравния жребец за езда, който бе кръстил Дъжд, като водеше за повода Майстер. На гърба на мулето бяха натоварени доспехите на Дънк, книгите на Ег, постелките, палатката, дрехите, няколко самуна твърд солен хляб, половин манерка медовина и два меха вода. Старата размъкната широкопола сламена шапка на Ег пазеше главата на Майстер от дъжда. Момчето беше изрязало дупки за ушите на добичето. Новата сламена шапка на Ег бе на главата му. Като се изключат дупките за ушите, според Дънк между двете нямаше никаква разлика.

Щом приближиха градските врати, Ег рязко дръпна повода. Над портата на железен кол беше набита глава на предател. Изглеждаше отрязана неотдавна, плътта бе по-скоро розова, отколкото зелена, но гарваните вече бяха поработили върху нея. Устните и бузите бяха разкъсани и висяха на парцали; очите представляваха две кафяви дупки, от които бавно се стичаха червени сълзи, които се смесваха със засъхващата кръв. Челюстта беше увиснала, сякаш мъртвецът искаше да произнесе реч на минаващите отдолу през портата.

Дънк беше виждал подобни гледки и преди.

— Навремето като момче в Кралски чертог откраднах една глава направо от кола — каза той на Ег.

Всъщност Плъшока се беше покатерил да отмъкне главата, след като Рейф и Пудинга бяха казали, че няма да посмее. А после, когато цъфнаха стражите. Плъшока я беше хвърлил, а Дънк я бе уловил.