Рицарят на Седемте кралства

— Сир Юстас помоли момчето да го придружи на сватбения пир. Нямаше никой друг от негова страна. Щеше да е невежливо от страна на момчето да откаже.

— Сватбен пир ли? — Дънк не разбираше нищо.

— Няма как да го знаете, разбира се. Колдмоут и Стендфаст отново се помириха след вашата битка. Лейди Роан помоли за разрешение сир Юстас да прекоси земята му и да навести гроба на Адам и той й даде това право. Тя коленичи пред къпините и заплака, а той бе толкова трогнат, че отиде да я утеши. Говориха си цялата нощ за младия Адам и благородния баща на милейди. Лорд Виман и сир Юстас бяха крепки приятели до Бунта на Блекфир. Негово благородие и милейди бяха венчани тази сутрин от нашия добър септон Сефтон. Юстас Озгри е лордът на Колдмоут и неговият пъстър лъв се вее до паяка на Уебър на всяка кула на стената.

Светът бавно закръжи около Дънк. „Отварата. Приспал ме е отново.“ Затвори очи и остави всичката болка да се изцеди от него. Чуваше тихия грак на гарваните и мърморенето им, и собствения си дъх, и още нещо също така… по-тих звук, непрестанен, тежък и някак утешителен.

— Какво е това? — промълви сънено. — Този звук?…

— Това ли? — Майстерът се заслуша. — Ами дъжд.

Видяха се едва в деня на сбогуването.

— Това е глупост, сир — възрази септон Сефтон, когато Дънк закуцука тежко с патерицата през двора, полюшвайки счупеното си стъпало. — Майстер Серик твърди, че още не сте се изцерил и наполовина, а този дъжд… най-много да хванете настинка, ако не се удавите отново. Изчакайте поне дъждът да спре.

— Може да продължи години. — Дънк беше благодарен на дебелия септон, който го бе навестявал почти всеки ден… уж да се моли за него, макар че повечето време се увличаше в приказки и клюки. Щеше да му липсва развързаният и жив език и веселата му компания, но това не променяше нищо. — Трябва да тръгвам.

Дъждът пердашеше около тях — хиляди студени сиви камшици по гърба му. Наметалото му вече беше прогизнало. Беше бялото вълнено наметало, което сир Юстас му беше дал, с карираната в зелено и златно обшивка. Старият рицар го беше натикал отново в ръцете му като дар на раздяла.

— За вашия кураж и вярна служба, сир.

Брошката, която стягаше наметалото на рамото му, също беше дар: паяк от слонова кост със сребърни крака. Късчета гранат правеха петна по гърба му.

— Дано това да не е някаква безумна авантюра да заловите Бенис — каза септон Сефтон. — Толкова сте наранен и пребит, че ще се боя за вас, ако онзи ви намери в това състояние.

„Бенис — помисли Дънк с горчивина. — Проклетият Бенис.“

Докато Дънк се беше сражавал в потока, Бенис беше вързал Сам Гърбиците и жена му, оплячкосал беше Стендфаст и беше офейкал с всички ценни вещи, които бе успял да намери, от свещи, дрехи и оръжия до старата сребърна чаша на Озгри и малко скътани монети, които старецът беше крил в дневната си зад един мухлясал гоблен. Надяваше се отново да срещне сир Бенис от Кафявия щит, а срещнеше ли го…

— Бенис ще го оставя засега.

— Къде ще отидете? — Септонът се беше задъхал. Беше много дебел и не издържаше на крачките му, въпреки че Дънк беше на патерица.

— Светлия остров. Харънхъл. Тризъбеца. Плетове за скитащи рицари има навсякъде. — Сви рамене. — Винаги ми се е искало да видя Вала.

— Валът? — Септонът замръзна на място. — Отчайвате ме, сир Дънкан! — извика след него, застанал в калта и разперил ръце под дъжда. — Молете се, сир, молете се Старицата да освети пътя ви!

Дънк продължи напред.

Тя го чакаше в конюшнята, застанала до жълтите бали сено. Роклята й беше зелена като лято.

— Сир Дънкан — каза му, щом той бутна вратата и влезе. Червената й плитка висеше отпред и краят й забърсваше бедрата й. — Хубаво е, че ви виждам на крака.

„Никога няма да ме видиш по гръб“, помисли той.

— Милейди. Какво ви води в конюшнята? Мокър ден е за езда.

— Мога да кажа същото и за вас.

— Ег ли ви каза? — „Изпроси си едно перване през ухото.“

— Радвайте се, че го направи. Иначе щях да пратя хора след вас да ви довлекат обратно. Жестоко е от ваша страна да се опитвате да се измъкнете така, без дори да сме се сбогували.

Изобщо не бе идвала при него, докато той беше под грижите на майстер Серик, нито веднъж.

— Това зелено ви стои добре, милейди. Откроява цвета на очите ви. — Дънк се подпря тромаво на патерицата. — Дойдох за коня си.

— Не е нужно да заминавате. Има място за вас тук, след като се възстановите. Капитан на стражата ми. А Ег може да стане един от скуайърите ми. Никой няма да научи кой е.

— Благодаря ви, милейди, но не. — Гръм беше в една от яслите на десетина крачки навътре. Дънк закуцука към него.

— Моля ви, премислете, сир. Времената са опасни, дори за дракони и техни приятели. Останете, докато се изцерите. — Тръгна до него. — И сир Юстас ще се зарадва. Той много ви харесва.

— Много — съгласи се Дънк. — Ако дъщеря му не беше умряла, щеше да иска да се оженя за нея. Тогава вие можехте да сте милейди майка ми. Никога не съм имал майка. Още по-малко лейди майка.

За миг лейди Роан сякаш бе готова да го зашлеви отново. „Може би просто ще ритне патерицата ми.“