Рицарят на Седемте кралства

Дънк сложи шлема си, а Ег му помогна да го затегне здраво за шийния предпазител. Кръвта лепнеше по лицето му, макар че сир Юстас бе откъснал парче от наметалото си, за да се запуши раната.

Изправи се и закрачи към Гръм. Пушекът почти се беше отвял, когато се метна на седлото, но небето все още бе помръкнало. „Облаци — каза си Дънк. — Тъмни облаци.“ От толкова дълго не беше имало облаци. „Може би е добра поличба. Но за него или за мен?“ Не го биваше много с поличбите.

Отвъд потока сир Лукас също беше яхнал коня си. Беше дорест боен кон, великолепно животно, бързо и силно, но не толкова голямо като Гръм. По-малкият му ръст се компенсираше от броня: беше снаряжен с кринет (предпазител на главата), шанфрон (плочеста броня около врата) и покривало от лека ризница. Самият сир Лукас носеше черна лъскава плочеста броня и сребриста ризница. На шлема му клечеше зъл паяк от оникс, но щитът му показваше собствения му герб, черни и бели карета на светлосиво поле. Дънк видя как сир Лукас го подаде на оръженосеца си. „Няма да го използва.“ Когато друг оръженосец му поднесе бойна брадва, разбра защо. Брадвата беше смъртоносна, с дълга обкована с желязо дръжка, тежко острие и зловещ шип зад него, но беше двуръчно оръжие. Дългия Инч щеше да разчита на бронята си за защита. „Трябва да го накарам да съжали за този избор.“

Неговият щит беше на лявата му ръка, щита, който Тансел бе изрисувала с бряста и падащата звезда. В главата му отекна стих: „Друже от дъб и желязо, пази ме здраво или съм мъртъв и обречен съм на ада.“ Дългият меч се изхлузи от ножницата и лепна добре в ръцете му.

Дънк смуши Гръм и го подкара във водата. Оттатък потока сир Лукас направи същото. Дънк пое надясно, за да му поднесе лявата си страна, предпазена от щита. Сир Лукас обаче не се върза, обърна бързо коня си и двамата връхлетяха един срещу друг сред вихър от сива стомана и пръски зелена вода. Сир Лукас замахна с брадвата и Дънк трябваше да се извие в седлото, за да я отбие с щита. Силата на удара разтърси ръката му и зъбите му изтракаха. Той замахна с меча в отговор, страничен удар, който порази другия рицар под вдигнатата му ръка. Стомана изпищя в стомана, и се започна.

Дългия Инч пришпори коня си в кръг в опит да заобиколи Дънк откъм незащитената му страна, но Гръм се извъртя да го посрещне и щракна със зъби на другия кон. Сир Лукас нанасяше съкрушителни удари, изправен на стремената, за да вложи цялата си сила в замаха на брадвата. Дънк извърташе щита си, за да поеме всеки удар. Присвит зад дъбовото дърво, сечеше по ръцете, хълбока и краката на Инчфилд, но плочестата му броня отбиваше всеки удар. Въртяха се и се въртяха, и водата пляскаше по краката им. Дългия Инч атакуваше, а Дънк се бранеше и търсеше слабо място.

Най-сетне го видя. При всяко вдигане на брадвата за удар под ръката на сир Лукас се отваряше пролука. Там имаше ризница и кожа, и подплата отдолу, но нямаше стоманена плоча. Дънк вдигна щита си и зачака момента за атаката си. „Скоро. Скоро.“ Брадвата посече, изтръгна се, вдигна се отново. „Сега!“ Той заби шпорите в хълбоците на Гръм, приближи го и мушна напред с дългия си меч, за да прониже с върха му под мишницата.

Но пролуката изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. Върхът на меча изстърга в гръдната броня и Дънк, изпънат силно напред, едва не излетя от седлото. Брадвата се спусна с трясък отгоре, хлъзна се покрай желязната рамка на щита му, издрънча отстрани по шлема му и острието й се плъзна по врата на Гръм.

Конят изцвили, вдигна се на задните си крака и завъртя очи, побелели от болка. Острата кисела миризма на кръв изпълни въздуха. Гръм стовари подкованите си копита точно докато Дългия Инч нападаше. Едното удари сир Лукас в лицето, а другото в рамото. После тежкият боен кон рухна върху неговия.

Всичко стана мигновено. Двата коня се сгромолясаха, заритаха и се захапаха, водата и тинята под нея закипяха. Дънк се опита да скочи от седлото, но единият му крак се заплете в стремето. Той падна с главата напред и вдиша отчаяно, преди водата на потока да нахлуе в шлема през процепа за очите. Стъпалото му все още беше заплетено и той усети жестоко дръпване, когато борбата на Гръм едва не изтръгна крака му от ставата. След миг се освободи, превъртя се и започна да потъва. Замаха безпомощно с ръце, а светът наоколо стана син, зелен и кафяв.

Тежестта на бронята го задърпа надолу и рамото му се натресе в речното корито. „Щом това е долу, горе е натам.“ Облечените му в стомана ръце зашариха по камъни и пясък, той успя някак да превърти краката си надолу и се надигна. Олюляваше се, омазан в тиня, и от дупките за дишане на огънатия му шлем се стичаше вода.

Очуканият му щит все още беше на лявата ръка, но меча му го нямаше. А в шлема му освен вода имаше и кръв. Когато се опита да премести тежестта си, болката от изкълчения му глезен го прониза нагоре по крака. Видя, че двата коня също са се вдигнали на крака. Завъртя глава и примижа с око през булото от кръв, за да потърси противника си. „Няма го. Удавил се е или Гръм му е разбил черепа.“