Рицарят на Седемте кралства

На мястото на Леса на Уат завариха димяща пустош. Огънят общо взето бе догорял, но тук-там все още горяха дървета, огнени островчета сред море от пепел и въглени. Изгорелите дървета стърчаха като почернели копия. Други бяха нападали по пътя на запад с овъглени и изпочупени клони, а в кухата им сърцевина тлееха мътночервени пламъци. Имаше горещи петна и по земята, и места, където димът бе надвиснал във въздуха като сива гореща вълна. Сир Юстас се закашля и Дънк се уплаши, че старецът ще трябва да се върне, но пристъпът отмина.

Подминаха трупа на сърна, а след това и леша на по-дребна животинка, може би язовец. Нищо живо нямаше освен мухи. Мухите май можеха да преживеят всичко.

— Полето на Огъня трябва да е изглеждало така — отрони сир Юстас. — Там са започнали бедите ни, преди двеста години. Последният от зелените крале е загинал на онова поле, с най-хубавите цветя на Предела около него. Баща ми разправяше, че огънят бил толкова горещ, че мечовете се стапяли в ръцете им. След това събрали остриетата и направили Железния трон. Планински рай минал от крале на стюарди, а Озгри западнали и се смалили, докато Пазителите на Северните покрайнини станали само оземлени рицари, васални на Роуан.

Дънк нямаше какво да отвърне на това, тъй че продължиха мълчаливо. По някое време сир Юстас се покашля и рече:

— Сир Дънкан, помните ли историята, която ви разказах.

— Сигурно, сир — отвърна Дънк. — Коя по-точно?

— За Малкия лъв.

— Помня. Най-малкият от петима братя.

— Добре. — Старият се закашля отново. — Когато той убил Лансел Ланистър, западняците се върнали. Без крал няма никаква война. Разбирате ли какво казвам?

— Да — отвърна Дънк с неохота. „Бих ли могъл да убия жена?“ За първи път Дънк съжали, че не беше тъп като стена на замък. „Не трябва да се стига до това. Не трябва да позволя да се стигне до това.“

Няколко зелени дървета все още стояха там, където пътят пресичаше Пъстрата вода. По-натам водата блещукаше тъмна. „Синьо и зелено — помисли Дънк. — Но всичкото злато си е отишло.“ Димът бе забулил слънцето.

Щом стигнаха до брега на потока, сир Юстас спря.

— Дадох свята клетва. Няма да прекося този поток. Не и докато земята отвъд е нейна. — Старият рицар носеше ризница и плочеста броня под пожълтялата си връхна туника. Мечът бе на бедрото му.

— А ако тя изобщо не дойде, сир? — попита Ег.

„С огън и меч“, помисли Дънк.

— Ще дойде.

И тя дойде, след по-малко от час. Чуха първо конете, а после — смътния метален звук на дрънчаща броня, който се усилваше. Трудно беше да се разбере колко са далече поради димната мъгла, докато знаменосецът й не проби сивата пелена. Прътът бе увенчан с железен паяк, нарисуван с бяло и червено, с черното знаме на Уебър, провиснало отдолу. Когато ги видя от другата страна на потока, знаменосецът спря. Сир Лукас Инчфилд се появи след миг, брониран от глава до пети.

Чак тогава се появи и самата лейди Роан, яхнала въгленочерна кобила, нагиздена с шнурове сребриста коприна като в паяжина. Наметалото на Вдовицата беше от същата тъкан. Издуваше се от раменете и китките й леко като въздух. Тя също беше с броня, лъскави зелени плочки, гравирани със злато и сребро. Прилягаше на тялото й като ръкавица и изглеждаше като облечена в летни листа. Дългата й червена плитка висеше и подскачаше, докато яздеше. Септон Сефтон яздеше до нея със зачервено лице на голям сив кон. От другата й страна беше младият й майстер, Серик, яхнал муле.

След тях дойдоха още рицари, шестима, придружени от също толкова скуайъри. Тила държаха колона конни стрелци с арбалети, които се развърнаха от двете страни на пътя, щом стигнаха до Пъстрата вода и видяха чакащия ги от другата страна Дънк. Бяха трийсет и трима годни за бой мъже, без септона, майстера и самата Вдовица. Един от рицарите задържа погледа на Дънк: нисък набит плешивец с ризница и кожен елек, с гневно лице и грозна гуша под брадичката.

Червената вдовица спря кобилата си до водата.

— Сир Юстас, сир Дънкан — извика над потока, — видяхме пожара тази нощ.

— Видяхте го? — провикна се сир Юстас в отговор. — Аха, видяхте го… след като го запалихте.

— Това е зло обвинение.

— За зъл акт.

— Спях в леглото си нощес, с всичките ми дами около мен. Виковете от стените ме събудиха, а и почти всички. Старци се качиха по стъпалата на кулата да видят и бебета сукалчета видяха червената светлина и плакаха от страх. Това е всичко, което знам за пожара ви, сир.

— Беше твоят пожар, жено — настоя сир Юстас. — Гората ми я няма. Няма я!

Септон Сефтон се покашля.

— Сир Юстас — прогърмя викът му, — има пожари и в Кралския лес, и в Дъждовния лес дори. Сушата е превърнала всички гори в прахан.

Лейди Роан вдигна ръка и посочи.

— Вижте полята ми, Озгри. Колко сухи са. Щях да съм глупачка да запаля пожар. Ако вятърът бе променил посоката си, пламъците можеше да прескочат потока и да изгорят половината ми посеви.

— Можеше? — извика сир Юстас. — Моите гори изгоряха, и ги изгори ти. Като нищо може да си хвърлила някое вещерско заклинание да подкара вятъра, точно както уби с тъмните си магии мъжете и братята си!