Рицарят на Седемте кралства

Лицето на лейди Роан се стегна още повече. Дънк беше видял това изражение в Колдмоут, точно преди да му зашлеви плесницата.

— Брътвежи — каза тя на стареца. — Няма да хабя повече думи с вас, сир. Предайте ми Бенис от Кафявия щит или ще дойдем да го вземем.

— Това няма да направите — заяви сир Юстас. — Това никога няма да го направите. — Мустакът му потрепери. — Да не сте се доближили повече. Тази страна на потока е моя и не сте желани тук. Няма да получите гостоприемството ми. Нито хляб и сол, нито подслон и вода. Идвате като натрапници. Забранявам ви да стъпвате на земята на Озгри.

Лейди Роан придърпа плитката си през рамото. Каза само:

— Сир Лукас…

Дългия Инч махна с ръка и стрелците слязоха от конете. Обтегнаха тетивите на куките и извадиха метални стрели от колчаните си.

— Е, сир — извика нейно благородие, след като всички арбалети бяха заредени и вдигнати за стрелба, — какво точно ми забранихте?

Дънк — беше чул достатъчно — извика:

— Ако преминете потока без разрешение, нарушавате кралския мир.

Септон Сефтон смуши коня си още стъпка напред и викна:

— Кралят нито ще научи, нито го интересува. Всички сме чеда на Майката, сир. В нейно име ви призовавам: отдръпнете се.

Дънк се намръщи.

— Не разбирам много от богове, септон… но не сме ли и деца на Воина? — Потърка се по врата. — Ако се опитате да преминете, ще ви спра.

Сир Лукас Дългия Инч се изсмя.

— Странстващият рицар иска да стане таралеж, милейди. Заповядайте и ще му посадим десетина бодли. От това разстояние ще му пронижат бронята все едно, че е от храчка.

— Не. Още не, сир. — Лейди Роан изгледа Дънк през потока. — Вие сте двама мъже и едно момче. Моите са трийсет и трима. Как смятате да ни спрете?

— Ами… ще ви кажа — отвърна Дънк. — Но само на вас.

— Както желаете. — И тя подкара кобилата през потока. На средата, когато водата стигна до корема на животното, спря и зачака. — Ето ме. Приближете се, сир. Обещавам да не ви зашия в чувал.

Сир Юстас сграбчи Дънк за ръката.

— Иди при нея. Но не забравяй Малкия лъв.

— Както кажете, милорд. — Дънк подкара Гръм във водата и спря до Вдовицата. — Милейди.

— Сир Дънкан. — Тя вдигна ръка и опипа с два пръста подутата му устна. — Аз ли направих това, сир?

— Никой друг не ми е удрял плесница напоследък, милейди.

— Лошо от моя страна. Наруших гостоприемството. Добрият септон ме сгълча. — Погледна над водата към сир Юстас. — Рядко си спомням за Адам вече. Беше преди половината ми живот. Но помня, че го обичах. Никого от другите не съм обичала.

— Баща му го е погребал в къпинаците, с братята му. Обичал е къпини.

— Помня. Често ми береше и ги ядяхме в купа със сметана.

— Кралят е помилвал стареца заради Демън — каза Дънк. — Време е вече да му простите за Адам.

— Дайте ми Бенис и ще го обмисля.

— Бенис не е мой, че да ви го дам.

Тя въздъхна.

— Бих искала, съвсем честно, да не се наложи да ви убия.

— Бих искал, съвсем честно, да не умра.

— Тогава ми предайте Бенис. Ще му отрежем носа, ще ви го върнем и спорът е решен.

— Няма да е решен обаче. Остава да се разберем за яза и за пожара. Ще ни предадете ли мъжете, които го запалиха?

— В гората има светулки — каза тя. — Може те да са го запалили, с фенерчетата си.

— Хайде да не се дразним повече, милейди — отвърна Дънк. — Не му е времето за това. Разбийте яза и нека сир Юстас да си има водата заради пожара. Това е честно, нали?

— Можеше да е, ако аз бях запалила гората. Но не съм. Бях си в Колдмоут и спях. — Погледна водата. — Какво ще ни попречи да прегазим този поток? Да не сте поставили шипове между камъните? Скрити стрелци в пепелищата? Кажете ми, какво ще ни спре според вас?

— Аз. — Издърпа ръкавицата си. — В Квартала на бълхите винаги бях по-голям и по-силен от другите момчета, тъй че често ги биех до скъсване и се измъквах от тях. Старецът ме научи да не правя това. Грешно е, казваше, а и понякога малките момчета имат големи и силни братя. Ето, вижте това. — Дънк смъкна пръстена от пръста си и й го подаде. Наложи се тя да пусне плитката си, за да го вземе.

— Злато? — възкликна, щом усети тежестта му. — Какво е това, сир? — Огледа го. — Печат. Злато и оникс. — Зелените й очи се присвиха, докато оглеждаше печата. — Къде намерихте това, сир?

— В един ботуш. Увит в парцали и натикан в носа на ботуша.

Дланта й се сви около пръстена и тя погледна към Ег и стария сир Юстас.

— Поехте огромен риск, като ми показахте този пръстен, сир. Но какво ни помага това? Ако заповядам на хората си да преминат…

— Това ще означава, че ще трябва да се бия.

— И да умрете.

— Най-вероятно. И тогава Ег ще се върне откъдето е дошъл и ще разкаже какво се е случило тук.

— Не и ако той също умре.

— Не мисля, че бихте убили десетгодишно момче. — „Дано да съм прав“, помисли си. — Не и това десетгодишно момче. Имате трийсет и трима души тук, както казахте. Хората говорят. Особено онзи дебелият там. Колкото и дълбоко да изкопаете гробовете, приказката ще се разнесе. А тогава… е, един пъстър паяк сигурно може да убие лъв, но един дракон е съвсем друг звяр.