Рицарят на Седемте кралства

Лорд Бътъруел го беше поставил върху възглавничка от черно кадифе на мраморен постамент. Беше много по-голямо от кокоше, макар и не толкова, колкото си беше въобразявал. Фини червени люспи покриваха повърхността му и проблясваха като скъпоценни камъни на светлината на лампите и свещите. Дънк пусна джуджето и взе яйцето. Оказа се по-тежко, отколкото очакваше. „Можеш да счупиш глава на мъж с него, без да спукаш черупката.“ Люспите бяха гладки под пръстите му, а плътното тъмночервено сякаш блещукаше, докато въртеше яйцето в ръце. „Кръв и пламък“ — помисли си той, но тук-там се виждаха и златни люспи, а също и спирали, черни като нощ.

— Хей! Какво правите, сир?

Някакъв непознат рицар го гледаше свирепо — едър мъж с черна като въглен брада и къдрици. Не външността му обаче, а гласът го накара да примигне — плътен, изпълнен с гняв. „Това е мъжът, който беше с Пийк“ — осъзна Дънк.

— Оставете го — каза мъжът. — Ще съм ви благодарен, ако държите мазните си пръсти по-далеч от съкровищата на негово благородие. В противен случай ще ви се иска да сте го направили, кълна се в Седемте.

Рицарят не бе така пиян като Дънк, така че изглеждаше разумно да изпълнява. Той много внимателно постави яйцето обратно на възглавничката и избърса пръсти в ръкава си.

— Нищо лошо не исках да направя, сир.

„Дънк дръвника, тъп като стена на замък.“ Мина покрай мъжа с черната брада и излезе навън.

Стълбището беше изпълнено с радостни викове и смях. Жените водеха лорд Бътъруел при невястата му. Дънк нямаше желание да се сблъсква с тях, така че тръгна нагоре и се озова на покрива на кулата под звездите. Белият замък блещукаше на лунната светлина навсякъде около него.

Беше замаян от виното и затова се хвана за парапета. „Да не би да съм се побъркал?“ Защо беше докоснал драконовото яйце? Спомни си кукленото представление на Тансел и дървения дракон, който бе започнал всички беди в Ашфорд. Споменът го накара да се почувства виновен, както винаги. „Трима добри мъже умряха за спасяването на крака на един странстващ рицар.“ Нямаше никакъв смисъл и никога нямаше да има. „Поучи се от станалото, тъпако. Такива като теб не бива да се забъркват с дракони и яйцата им.“

— Едва ли не оставаш с впечатлението, че е направен от сняг.

Дънк се обърна. Джон Цигуларя стоеше зад него в своята одежда от коприна и златни нишки и се усмихваше.

— Кой да е от сняг?

— Замъкът. Целият този бял камък на лунна светлина. Били ли сте някога на север от Шийката, сир Дънкан? Говори се, че там валял сняг дори през лятото. Виждали ли сте някога Вала?

— Не, милорд. — „Защо отвори дума за Вала?“ — Точно натам сме тръгнали двамата с Ег. Нагоре, към Зимен хребет.

— В такъв случай бих могъл да се присъединя към вас. Можете да ми покажете пътя.

— Пътя ли? — Дънк се намръщи. — Че той е само един. Движите се по Кралския път, не се отбивате от него и няма как да го пропуснете.

Цигуларя се разсмя.

— Предполагам, че няма… макар че ще останете изненадан колко неща могат да пропуснат някои. — Той пристъпи до парапета и се загледа към замъка. — Казват, че северняците били диви хора и горите им били пълни с вълци.

— Милорд? Защо се качихте тук?

— Алин ме търси, а аз не искам да ме намира. Става много досаден, когато пийне повече. Видях ви да се измъквате от спалнята на ужасите и се измъкнах след вас. Вярно, прекалих с виното, но не дотолкова, че да издържа вида на гол Бътъруел. — Усмихна се загадъчно на Дънк. — Сънувах ви, сир Дънкан. Още преди да ви срещна. Когато ви видях на пътя, веднага познах лицето ви. Все едно видях стар приятел.

Дънк изпита изключително странното чувство, че всичко това вече му се е случвало. „Каза, че ме бил сънувал. Моите сънища не са като твоите, сир Дънкан. Моите са истински.“

— Сънували сте ме? — каза той с надебелял от виното език. — Що за сън е било?

— Ами… — отвърна Цигуларя. — Сънувах ви в бяло от глава до пети, с дълъг светъл плащ, спускащ се от тези широки рамене. Бяхте Бял меч, сир, заклет брат от Кралската гвардия, най-великият рицар в Седемте кралства, чиято единствена цел в живота е да защитава краля си и да му служи. — Постави ръка на рамото на Дънк. — Вие сте сънували същия сън, знам го.

Вярно беше. Наистина го беше сънувал. „Първия път, когато старецът ми даде да държа меча му.“

— Всяко момче си мечтае да служи в Кралската гвардия.

— Но само седмина биват удостоени да носят белия плащ. Би ли ви харесало да сте сред тях?

— Аз? — Дънк се освободи от ръката на лордчето, която бе започнала да мачка рамото му. — Може би. Или може би не.

Рицарите от Кралската гвардия служеха до края на живота си и се заклеваха да не вземат жена и да нямат земи. „Може някой ден отново да намеря Тансел. Защо пък да се отказвам от жена и синове?“

— Няма значение какво си мечтая. Единствено кралят може да избира рицарите от Кралската гвардия.

— В такъв случай май ще ми се наложи да взема трона. Макар че с много по-голямо удоволствие бих се заел да ви науча да свирите на цигулка.

— Вие сте пиян.

„Присмял се хърбав на щърбав.“