Читаем Ръкописът на Чансълър полностью

— Мога ли да ви заведа при приятелите си? При дъщерята на Макандрю?

— Разбира се. — Сейнт-Клеър се отблъсна от парапета. — Но да не губим време. По-бързо ще действуваме по телефона. Каквото и да мислите, все пак във Вашингтон има хора, на които може да се доверим. Ще си осигурим закрила.

Сейнт-Клеър го подкани към входа и бръкна в джоба за ключа.

Премина през сводестата врата в просторната всекидневна и запали осветлението. Пристъпи към телефона, вдигна слушалката, спря се и я постави отново върху вилката. Обърна се към Чансълър:

— Най-добрата защита е да се спрат атакуващите. Уелс, Монтелан или и двамата.

— Според мен Уелс.

— Защо? Той какво ви каза?

— Че страната има нужда от него.

— Той е прав. Дръзкото му самочувствие с нищо не накърнява блестящия му ум.

— Но мисълта за досиетата го хвърля в паника. Каза, че и той фигурира в тях.

— Да, така е.

— Не разбирам.

— Уелс е фамилното име на майка му. Това е отбелязано в досиетата. Той получава законно това име малко след развода на родителите си. Бил е още дете. Рожденото му име е Райслър. Влиза в липсващите досиета от „М“ до „Z“. Това говори ли ви нещо?

— Да — спомни си Питър. Това име извика образа на един наперен и порочен човек от преди тридесет и две години. — Фредерик Райслър. Един от лидерите на Гер-мано-американския съюз. Бях го използувал като прототип на герой в „Райхстаг!“. Бил е борсов агент.

— Един от гениалните умове на Уол Стрийт. Препращал е милиони на Хитлер. Уелс цял живот бяга от този позор. И което е по-съществено, най-предано е служил на родината си, за да заличи това петно. Ужасява се при мисълта, че досиетата ще разкрият публично позора на неговия баща.

— Тогава той е. Всичко съвпада.

— Може би, но не допускам. Освен ако коварството му е толкова скрито… Иначе защо ще се страхува от разкритие, ако досиетата са в него? А какво каза идалгото?

— Кой?

— Монтелан. Парис. Много по-привлекателен от Банър, но и много по-високомерен. Поколения кастилски богаташи, семейство с огромно влияние, ограбено и опустошено от фалангистите. Карлос таи в себе си дълбока омраза. Ненавижда абсолютния контрол във всичките му проявления. Понякога дори си мисля, че иска да събере всички пропаднали аристократи на света…

— Какво казахте току-що? Какво ненавижда?

— Абсолютизма. Фашистката идеология във всичките и форми.

— Не, вие казахте контрол!

— Да, казах.

„Рамирес! — помисли Питър. — Подобни бяха и неговите думи за контрол на операцията в Часонг. Дали нямат връзка? Рамирес й Монтелан. Двама аристократи от една кръв. Двамата изпълнени с омраза. Дали не използуват онова малцинство, което така презират?“

— Нямам време да ви обясня — каза Питър с внезапна увереност. — Но явно е Монтелан. Може ли да се свържете с него?

— Разбира се. С всеки член на „Инвър Брас“ може да се установи връзка само за няколко минути. Има кодове, които той не може да пренебрегне.

— Монтелан би могъл.

Посланикът повдигна вежди.

— Той няма да знае защо се обаждам. Страхът му от разкритие ще го принуди да се обади. Но, разбира се, разкритието не е достатъчно, нали? — Сейнт-Клеър замлъкна. Чансълър не го прекъсна. — Той трябва да бъде убит. Последният живот в жертва на „Инвър Брас“. Колко трагично се обърна всичко! — Сейнт-Клеър вдигна слушалката. Изведнъж застина, пепелявото му лице стана бяло. — Прекъснат е.

— Не може да бъде!

— Преди минута работеше.

Неочаквано разтърсващият звън на входния звънец изпълни огромната, прилична на пещера стая.

Чансълър моментално се извърна към свода, дясната му ръка се плъзна в джоба и извади малкия автоматичен пистолет.

Последва изстрел, трясък на разбито стъкло от прозореца на верандата. Светкавична, парализираща болка прониза рамото и ръката на Питър. По сакото му избиха кървави петна. Той изпусна оръжието на пода.

Разнесе се удар на дърво в дърво. Тряскаше се входната врата. Две стройни фигури — двама чернокожи с тесни панталони и черни ризи — с котешка пъргавина се хвърлиха в стаята g насочени към Чансълър пистолети.

Една огромна фигура изплува от тъмнината на антрето и влезе в зловещата светлина на стаята.

Това бе Даниъл Съдърланд.

Застана неподвижно, гледаше Питър, преизпълнен с презрение. Протегна грамадната си ръка и разтвори длан. В нея имаше капсула. Стисна шепа и обърна надолу ръката си.

Гъста червена течност обагри пръстите му, взе да се стича по ръката му и да капе по пода.

— Малко театър, мистър Чансълър. Изкуството на измамата.

<p>42</p>

Събитията се развиха динамично, чувствуваше се ръката на професионалисти. Нахълтаха още черни. Къщата бе обградена. Хванаха Мънро Сейнт-Клеър до масата, а Питър избутаха встрани. Бързо превързаха с парче платно раната на рамото му. Изпратиха един човек до входните врати да чака местната полиция с подходящо обяснение защо е задействувала сигналната инсталация.

Даниъл Съдърланд кимна, обърна се и излезе в тъмното преддверие. Тогава се случи най-невероятното. Човекът, който държеше Браво, го пусна и се отдалечи. Силна стрелба изпълни стаята.

Перейти на страницу:

Похожие книги