Рубиненочервено

Отворих уста и после отново я затворих. Беше безсмислено да отричам. Той беше мой тип. Въпреки че с най-голямо удоволствие бих се преструвала, че не е така.

— Всяко момиче би го сметнало за страхотен. Или поне на външен вид. Но през цялото време ме вбесява и ме командва и е просто... той е просто невероятно...

— ...страхотен? — Лесли ми се усмихна нежно. — И ти си такава, честно! Ти си най-страхотното момиче, което познавам. Може би като изключим мен самата. А и ти можеш да командваш. Хайде ела. Непременно искам да видя лимузината, с която ще те вземат.

Джеймс ми кимна сковано, когато минахме покрай неговата ниша.

— Чакай малко — казах на Лесли. — Искам да питам нещо Джеймс.

Когато се спрях, от лицето му изчезна надутия израз и той ми се усмихна радостно.

— Разсъждавах над последния ни разговор — каза той.

— За целуването?

— Не! За едрата шарка. Възможно е все пак да съм я прихванал. Между другото, днес косата ти блести много хубаво.

— Благодаря. Джеймс, можеш ли да ми направиш една услуга?

— Надявам се, че няма нищо общо с целуването.

Нямаше как да не се засмея.

— И това не е лоша идея. Но става въпрос за маниери.

— Маниери?

— Ти винаги се оплакваш, че нямам такива. И си напълно прав. Затова искам да те помоля да ми покажеш как трябва да се държи човек. В твоето време. Как се говори, как се прави поклон, как... ох, и аз не знам още какво.

— ...как се държи ветрило? Как се танцува? Как се държиш, когато принц регентът е в помещението?

— Точно така!

— Е, това мога да ти го покажа — каза Джеймс.

— Ти си съкровище — казах и се обърнах да си вървя. — Ааа, Джеймс? Можеш ли да се дуелираш?

— Разбира се. Не искам сам да се хваля, но сред приятелите ми в клуба се водя за един от най-добрите фехтовачи. Самият Галиано казва, че съм истински талант.

— Супер. Ти си истински приятел.

— Искаш призрак да те научи на фехтовка? — Лесли бе следила разговора ни с интерес. Разбира се, можеше да чуе само моите реплики. — Изобщо възможно ли е призрак да държи шпага?

— Ще видим — казах. — Във всеки случай прекрасно е запознат с осемнайсети век. Нали все пак е от онова време.

Гордън Гелдърман ни настигна на стълбите.

— Гуендолин, отново си говореше с нишата. Видях те съвсем ясно.

— Да, това е любимата ми ниша, Гордън. Тя се сърди, когато не говоря с нея.

— Знаеш, че си чудновата, нали?

— Да, скъпи Гордън, знам. Но поне нямам мутиращ глас.

— Това ще отмине — отвърна той.

— Хубаво би било, ако и ти отминеш — каза Лесли.

— Сигурно двете искате да продължите да си говорите — каза Гордън. Винаги бе голяма лепка. — Разбирам. Само пет часа сте си шушукали днес. Ще се срещнем ли по-късно на кино?

— Не — отвърна Лесли.

— И без това не мога — рече Гордън, докато ни следваше като сянка през преддверието. — Трябва да пиша онзи загубен доклад за пръстените с печати. Споменах ли, че мразя господин Уитман?

— Да, но само сто пъти — каза Лесли.

Видях лимузината паркирала пред портата на училището още преди да излезем навън. Сърцето ми започна да бие малко по-бързо. Все още продължавах да се чувствам ужасно неудобно заради вчерашната вечер.

— Охо! Каква е тази тузарска кола? — Гордън подсвирна тихо. — Може би слуховете, че дъщерята на Мадона учи в нашето училище все пак са верни, разбира се инкогнито и с фалшиво име.

— Разбира се — каза Лесли и примижа на слънцето. — И затова я взимат с лимузина, за да не забележи никой, че е инкогнито.

Няколко ученици зяпаха лимузината. Дори Синтия и приятелката й Сара стояха на стълбите и се пулеха. Но не в лимузината, а вдясно от нея.

— А пък аз си мислех, че вечната зубрачка не се занимава с момчета — каза Сара. — И особено с такива великолепни екземпляри.

— Може би й е братовчед. Или брат — каза Синтия.

Сграбчих ръката на Лесли. Там, в училищния ни двор, действително стоеше Гидиън съвсем небрежно с тениска и дънки. И говореше с Шарлот.

Лесли веднага се досети.

— Мислех, че косата му е дълга — каза с укор в гласа.

— Такава е.

— Полудълга е. Има разлика. Много е яко.

— Тоя е обратен. Залагам петдесет лири, че е обратен — каза Гордън. Той подпря ръката си на рамото ми, за да може да вижда по-добре между двете ни със Синтия.

— О, боже, докосва я! — каза тя. — Той хваща ръката й!

Усмивката на Шарлот ясно можеше да се види чак оттук. Тя не се усмихваше често (ако се изключеше извиването на устните й в стил Мона Лиза), но когато го направеше, изглеждаше възхитително. Имаше дори трапчинка, която в такива моменти се забелязваше. Гидиън също нямаше как да не я забележи и със сигурност в момента я смяташе за всичко друго, но не и за обикновена.

— Той милва бузата й!

О, боже мой. Наистина! Пробождането, което усетих, не можеше да бъде игнорирано.

— А сега ще я целуне!

Всички затаихме дъх. Действително изглеждаше така, сякаш Гидиън ще целуне Шарлот.

— Но само по бузата — каза Синтия с облекчение. — Явно все пак й е братовчед. Гуени, моля те кажи, че й е братовчед.

— Не — казах. — Те не са роднини.

— И не е обратен — каза Лесли.

— Хващаме ли се на бас? Само погледни пръстена му с печат!