Рубиненочервено

— Това ще бъде записано в дневника — каза господин Уитман и ни изгледа като някоя строга катеричка. — Много съм разочарован от вас. Особено от теб, Гуендолин. Само защото сега заемаш мястото на братовчедка си, това далеч не означава, че можеш да правиш каквото си искаш. Шарлот никога не е занемарявала ученическите си задължения.

— Да, господин Уитман — казах. Тези диктаторски превземки изобщо не бяха характерни за него. Обикновено винаги беше толкова чаровен и най-много да направи някоя саркастична забележка.

— А сега отивайте в час.

— Как разбрахте, че сме тук? — попита Лесли.

Господин Уитман не отговори, само протегна ръка към папката й.

— А това ще го взема на съхранение при мен!

— О, не, не може. — Лесли притисна папката към гърдите си.

— Дай ми я, Лесли!

— Но тя ми трябва... за часовете!

— Ще броя до три...

На „две“ тя я подаде, скърцайки със зъби. Беше изключително засрамващо, когато господин Уитман ни избута в класната стая. Явно госпожа Каунтър прие опита ни за бягство лично, защото ни игнорира напълно до края на часа.

— Пушихте ли? — поиска да узнае Гордън.

— Не, глупако — сряза го Лесли. — Просто искахме да поговорим на спокойствие.

— Избягали сте от клас, защото сте искали да говорите? — Гордън се удари по челото. — Е, не, честно! Момичета!

— Сега господин Уитман може да прегледа цялата ти папка — обърнах се към Лесли. — И тогава ще разбере, а после ще разберат и пазителите, че съм ти разказала всичко. А това със сигурност е забранено.

— Да, със сигурност. Може би ще изпратят мъжът в черно да намине покрай нас, за да ме отстрани, защото знам неща, които никой не бива да знае...

Перспективата изглежда я забавляваше.

— А ако тази мисъл не е чак толкова абсурдна?

— Тогава... нали днес ще ти взема спрей, направо ще купя един и за мен. — Лесли ме потупа по рамото. — Хайде! Няма да се оставим да ни сломят.

— Не, няма да се оставим.

Завиждах на Лесли за непоклатимия й оптимизъм. Винаги разглеждаше нещата откъм позитивната им страна. Ако изобщо имаха такава.

От 15,00 до 18,00 часа Люси и Пол се появиха в кабинета ми, за да елапсират. Поговорихме си зa възстановяването и санирането на града и зa невероятния факт, че в тяхното време Нотинг Хил се смята за една от най-харесваните и шикозни част на града. Освен това ми донесоха списък на всички победители в Уимбълдън след 1950 година. Обещах да сложа печалбите от залозите във фонд, които да покрие обучението в колеж на децата и внуците ми. Освен това смятам да купя един-два от запуснатите недвижими имоти в Нотинг Хил. Човек никога не знае.

ИЗ ХРОНИКИТЕ НА ПАЗИТЕЛИТЕ

ДОКЛАД: ЛУКАС МОНТРОУЗ, АДЕПТ III РАНГ

14 август 1949 г.

Глава 14

Часовете се нижеха мъчително бавно, обядът беше отвратителен както винаги (йоркширски пудинг) и когато следобед след два последователни часа химия най-накрая можехме да се приберем вкъщи отново се чувствах готова да се мушна в кревата.

Шарлот ме игнорираше през целия ден. Само веднъж по време на междучасието се бях опитала да говоря с нея и тогава тя ми каза:

— Ако искаш да се извиниш — забрави!

— За какво трябва да се извинявам? — попитах ядосано.

— Е, щом сама не можеш да се досетиш...

— Шарлот, нямам никаква вина, че не ти, а аз наследих тъпия ген.

Тя ме изгледа гневно.

— Изобщо не е тъп ген, това е дарба. Нещо много специално. И дадена на някой като теб е просто пропиляна. Но ти си прекалено голямо дете, за да можеш да го проумееш — каза тя, след което се обърна и просто ме заряза.

— Ще го преодолее — каза Лесли, докато взимахме нещата си от шкафчетата. — Просто трябва да свикне с това, че вече не е нещо специално.

— Но тя е толкова несправедлива. Все пак нищо не съм й отнела.

— Напротив! — Лесли ми подаде четката си за коса. — Ето!

— За какво ми е?

— Да си срешиш косата, за какво друго!

Послушно прокарах четката през косата си.

— Защо трябва да го правя? — попитах.

— Просто искам да изглеждаш добре, когато отново се видиш с Гидиън. За щастие не се нуждаеш от спирала за мигли, защото твоите са толкова черни и дълги...

При споменаването на името на Гидиън се изчервих.

— Може би днес изобщо няма да го видя. В крайна сметка ще ме изпратят в 1956 година в някаква си стая в сутерена, за да си пиша домашните.

— Да, но пътищата ви могат да се пресекат преди това или след това.

— Лесли, аз не съм негов тип!

— Не е имал това предвид — рече Лесли.

— Напротив!

— Е, и? Мнението му може да бъде променено. При всички положения е твоят тип.