Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

– Ами първо, ако последователите на Христос са открили плащаницата в празната му гробница, щяха да показват чудотворния му лик по целия древен свят, за да привличат нови вярващи и да разпространяват словото му, не мислите ли? – Свенсон започва да изброява проблемните въпроси на пръстите си. – Защо още тогава откритието не е документирано от независими източници? Защо плащаницата изчезва за няколко века и после изведнъж се появява в ръцете на богата западна династия като Савойската?

– Добре, достатъчно. Въпросите ви са уместни, но още не мога да разбера как католиците са започнали да почитат мюсюлманска плащаница.

– Откраднали са я.

– Какво?

– Много просто. През Средновековието и християнските, и мюсюлманските армии са разграбвали взаимно градовете и храмовете си. Когато открили заключено ковчеже, съдържащо плащаница с лика на брадат мъж, в надменността си приели, че е на Христос. Взели я, като мислели, че си връщат един от собствените си свещени предмети.

– А в същото време мюсюлманите не са искали да признаят, че Саладин е бил убит и няколко поколения са били залъгвани от самозванец.

– Именно. Историците дори описват Саладин като двама души. Едни го представят като кръвожаден злодей. Други твърдят, че бил велик държавник.

Телефонът на Мици избръмчава. Тя поглежда текстовото съобщение от Картър: „Хикс е готов. Харисън е тук. Къде си?“. Полицайката става от дивана.

– Трябва да тръгвам, но още не съм свършила с вас.

Свенсон става и я изпраща до вратата.

– Готов съм да ви сътруднича с каквото кажете. Само не ме забърквайте с адвокати и репортери.

– Ще се опитам – отвръща тя, като излиза на алеята. Поглежда халата му. – Между другото, или си купете по-дълъг халат, или се научете да седите така, че да не ви се виждат всички подробности.

159

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Криминалистът Том Хикс живее за моменти като този. Моментите, в които науката излиза на сцената и твърдите факти вземат връх над полицейската интуиция и свидетелските показания.

Щом вижда Мици да отива към бюрото си, Хикс се втурва през оперативната зала към нея.

– Хей! Имам резултати...

– Боже, Том! Почакай поне да си оставя чантата. – Тя взема бележката, оставена от Жажа. – Дребен негодник.

Смачква я и я хвърля в кошчето.

Хикс я поглежда обидено.

– Не говоря за теб – обяснява Мици. – За проклетия ни прессекретар. Кажи сега какво откри?

– Приключих с пробите по случая с Привидението – казва той, като оставя една папка на бюрото ѝ. – Но мисля, че това ще те заинтересува.

Тя отваря папката.

– Какво е това? – После си спомня за какво му се беше обадила. – Случаят с Тамара Джейкъбс?

– Дай да ти обясня. – Той изважда две прозрачни плаки и ги поставя една до друга на бюрото. – Имам съвпадащ ДНК профил.

– Откъде са тези проби?

– Първата е косъм, взет от облегалката на лексуса, който сте проследили до фирма за коли под наем на летището. Втората е от частиците кожа под ноктите на котката в дома на Тамара Джейкъбс.

– Отмъщението на котака. – Мици поставя плаките една върху друга. – Един и същ профил. Прав си, имаме съвпадение. Намери ли име, което да свържеш с профилите?

По лицето на Хикс проличава, че няма.

– Пуснах ги в „Профайлър“, но няма съвпадения. Не съм и очаквал. Вече ти казах, че нашият човек е от друго място.

– От доста далечно място. Ливан, нали така каза?

– Планината Ливан, за да бъдем по-точни.

Мици поглежда снимката на Тамара Джейкъбс, закачена на дъската с уликите – снимката, която отпечатваха всеки път, когато във „Варайъти“ или „Холивуд рипортър“ излезеше статия за нея.

– В сценария ѝ има сцени от Близкия изток. Исторически, а не съвременни. Свенсон ми разказа за маронитите...

В този момент телефонът на бюрото ѝ иззвънява. Тя вдига.

– Фалън. – След кратка пауза добавя: – Добре слизам веднага. – Оставя телефона, недоволна от разсейването. – Извинявай. Трябва да действам по другото разследване. Джени Харисън е направила сцена долу. Заплашила, че ако не си завлека веднага задника при нея, щяла да си тръгне.

– Разбирам. – Хикс пъха плаките обратно в папката. – Когато искаш пак да говорим за това, знаеш къде да ме намериш.

160

ЖЕНЕВА – НЮ ЙОРК

Час след излитането от Женева лампичките за коланите все още светят. От Атлантическия океан и Бискайския залив духат ураганни ветрове. Франция и Испания са подложени на цялата ярост на стихията и турбуленциите подмятат самолета във въздуха.

– Мразя да летя. – Брусар спуска щората на прозореца, сякаш така ще облекчи неприятното преживяване. – На млади години имах фобия. Сега търпя, но пак не ми харесва.

– Неестествено е, нали? – съгласява се Ник. – Такава тежка метална машина с толкова много хора, която лети във въздуха напук на научните закони. Но нали знаете, че статистически...

Брусар вдига ръка:

– Не противоречи на научните закони. Именно благодарение на тях успява да лети. – Гласът му звучи дръпнато заради напрежението. – И знам статистическите данни, мерси. По-безопасно е от пресичане на улицата, пушенето на цигара и така нататък. Въпреки това не ми харесва.