Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

– Бурята ще мине. Когато това стане, ще обиколя самолета. Рутинна проверка. Искам само да се уверя, че спътниците ни на борда са приятели.

– Нали не мислите, че човекът, който ни нападна, е в самолета?

– Длъжен съм да го допусна, въпреки че е много малко вероятно. Но трябва да проверя. Не се безпокойте. Върша си работата. Всичко ще е наред.

Брусар се опитва да се разсее, като взема едно от скучните бордови списания от джоба на предната седалка. Иска му се нищо от това да не се беше случвало, изобщо да не беше срещал Роберто Кракси и да не беше оставял жена си на хиляди мили разстояние.

Най-накрая турбуленциите спират. Ник се пресяга над главата си и натиска копчето за извикване на стюардесата. Приближава се брюнетка с пълни бедра. Представя се като Гленда и го пита какво ще желае. Съзнавайки, че околните пътници го гледат, той отваря служебната си карта в скута си и казва тихо:

– Госпожице, аз съм полицай от Лос Анджелис и искам да говоря с главния стюард и охраната. Ще ми съдействате ли?

Гленда е достатъчно опитна, за да реагира адекватно. През десетгодишната си кариера в междуконтиненталните полети е виждала всичко, от инфаркти до терористични заплахи.

– Разбира се, полицай. Елате, ако обичате, до мястото ми и ще им се обадя.

Той тръгва след нея към завесите, като поглежда учения, преди да се скрие отзад. Брусар се е зачел в някаква статия и изглежда спокоен. Ник изчаква в бордовата кухня, докато стюардесата се свързва със стюарда, а после прави съобщение по уредбата, което само цивилният бордови охранител би разбрал:

– Пътниците, които са забравили да посетят безмитния магазин в Женева, могат да се обадят на член от бордовия екип. Тук имаме бутилка много хубаво уиски, което все още няма собственик. Благодаря.

Стюардът, мъж на средна възраст с боядисана в черно коса, влиза през завесите и се обръща разтревожено към Гленда:

– Какво е станало?

Тя кимва към Ник:

– Това е лейтенант Каракандес от лосанджелиската полиция. Иска да говори с вас и охраната.

Стюардът пристяга вратовръзката си и се обръща към детектива:

– Казвам се Брайън. Може ли да видя служебната ви карта?

– Разбира се.

Ник я изважда от задния си джоб и му я показва. Докато Брайън я разглежда, при тях влиза едър русокос мъж с рижава брадичка. Изглежда около трийсетте и носи широк сив пуловер, черни дънки „Левис“ и ако Ник не греши, стандартен електрошоков пистолет отдолу.

Стюардът му подава полицейската карта:

– Това е полицай Каракандес.

Охранителят я поглежда, после я връща на Ник, като се представя:

– Джери Брукс. Какво става?

– Работя по разследване, заради което бях в Европа. – Ник кимва към салона. – Мъжът на място 48А е важен свидетел във връзка с убийство. Искам да обиколя самолета и да се уверя, че няма никой, който може да е заплаха за него. Бихте ли го наглеждали, докато проверя пътниците?

– Разбира се. Как се казва?

– Едуар Брусар.

– Кога искате да направите проверката?

– Предпочитам веднага. – Ник се обръща към главния стюард. – Имате ли копие от списъка на пътниците? Ще се опитам да свържа лицата с имената.

– Да, разбира се. – Стюардът сваля лист, закачен с щипка на едно табло. – Тук са всички.

– Има ли начин да разбера кои от пътниците са взели билети в последния момент?

Брайън поклаща глава:

– От този списък, не. Можехме да го направим на изхода за качване. – Поглежда Гленда. – Имаш ли предварителния списък?

По изражението ѝ личи, че няма.

– Съжалявам – казва Брайън.

– Има още нещо – добавя Гленда. – Дори преди приземяване винаги намираме празни седалки. Някой се бави в тоалетната, други са се преместили на свободните места, за да им е по-широко. Искате ли да кажем на всички да се върнат по местата си?

Ник се замисля за секунда. Не иска да плаши пътниците след бурята – или, ако убиецът все пак е на борда, да го изнерви и да му издаде, че някой го търси.

– Не, засега няма нужда. Нека да обиколя и да видя колко хора липсват. Ако е необходимо, ще ви кажа да съберете всички.

161

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА,

ЛОС АНДЖЕЛИС, СТАЯ ЗА РАЗПИТИ 4

– Ужасно изглеждаш, Джени. Какво, по дяволите, си взела?

Мици задържа вратата, за да излезе униформеният ѝ колега.

– Благодаря – казва му, когато той се измъква в коридора.

Харисън я поглежда мрачно от масата:

– Нищо не съм вземала – точно затова изглеждам така.

– Къде беше днес? – пита Мици, като се настанява на един стол.

– Разхождах се. Опитвах се да си избистря главата. Цяла нощ не съм мигнала.

Мици не е изненадана. Светът на момичето се е преобърнал надолу с главата, а полицайката знае, че сънят е първото, което губиш в такива случаи.

– Ще ти донеса кафе и цигара.

– Кафе и цигари? – презрително изсумтява Джени. – Голямата далавера!

– Хей, я внимавай с тона. Опитвам се да помогна.

Мици излиза и изпросва две „Марлборо ултра лайт“ и кибрит от един пътен полицай при автомата за цигари. На връщане взема две чаши черна помия, която минава за кафе.

– Заповядай, това успях да намеря.

– Благодаря. – По лицето на Харисън личи, че е решила да се държи по-добре. – Извинявай, че ти се сопнах.