Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

Целият район е отцепен, а той е само на крачка да се измъкне. Празната зала от другата страна на гишетата сякаш го вика. Свободата. Той знае, че фалшивият му паспорт може да издържи всяка проверка. Знае, че може да отговори правдоподобно на всеки въпрос, който ще му зададат граничните служители. Каракандес обаче е друга работа. Непредвиден фактор. Той го търси. В оградения район има около двеста–двеста и петдесет души. Откъм самолетите идват още. Горещо е. Климатиците сигурно не работят. Полицаи и служители на летищната охрана бавно минават по опашките, проверяват паспортите и визите, разпитват.

Отзад Ефрем вижда двама парамедици да изнасят покрита с одеяло носилка от тоалетната.

Ученият.

След тях излиза Каракандес. Бързо започва да оглежда лицата на хората. Ръководи се от инстинктите си, не от логиката. Ефрем отмества поглед. Един граничен полицай се приближава:

– Може ли да видя документите ви, господине?

Ефрем мълчаливо му подава паспорта си.

– Откъде сте, господин Блейк?

– Ню Йорк.

Полицаят премества поглед от снимката в паспорта на името на Алвин Кори Блейк към лицето на монаха.

– От коя част?

– Бруклин. Близо до корабостроителницата.

Ефрем поглежда полицая в очите. Глупакът се опитва да отгатне етническия му произход. Опитва се да прецени дали е латиноамериканец, мулат, може би арабин.

– Ако се чудите, взел съм тена от майка ми, ливанска християнка, а хубавите черти от баща ми, който беше докер католик.

– Така ли? – Полицаят поклаща глава и му връща паспорта. На опашката винаги има някой отворко. – Приятно прекарване в Лос Анджелис.

– Благодаря.

Ефрем прибира паспорта в якето си. Забелязва Каракандес с друг полицай на няколко метра от него. За частица от секундата погледите им се срещат. Лицето на една дебелана отдясно на монаха е цялото в пот; изглежда, че всеки момент ще припадне. Той ѝ се притичва на помощ; една полицайка – също.

Ник се приближава и дискретно показва значката си на полицая, който току-що провери Ефрем.

– Откъде каза, че е онзи човек?

– От Ню Йорк, Бруклин. Забеляза, че гледам цвета на кожата му, и каза, че баща му бил кореняк нюйоркчанин, а майка му от Ливан или нещо такова.

– Ливан, така чух и аз.

Дебеланата пада като голям закръглен пън и хората наоколо надават уплашени викове. Тя се просва по очи на пода. Полицайката се навежда да види дали е добре.

Ефрем също се навежда да помогне. Да си помогне с пистолета от колана на полицайката.

174

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Малко преди полунощ Робърт Уайнсток излиза от охраняваното отделение и Мици неуспешно се опитва да прочете изражението му, докато той се приближава към нея и Ди Матео. Сестра Доусън бързо излиза от стаичката си и изприпква при психиатъра.

– Здравейте, детектив. Отново моля за извинение, че ви накарах да чакате. – Уайнсток се обръща към сестрата. – Има ли помещение, където да поговоря поверително с полицаите?

– В моя кабинет. Моля, последвайте ме.

– Благодаря.

– Аз ще остана тук – казва Ди Матео и махва към болничната стая на Привидението.

Мици, психиатърът и сестрата отиват в малък кабинет в дъновото на коридора.

– Благодаря, сестра. Това е всичко. – Уайнсток затваря вратата след нея. – Добре, седнете, моля.

Мици го поглежда омърлушено:

– Ще ми се наложи ли?

– Мисля, че да.

Мици взема още един от натъртващите задника пластмасови столове, а лекарят се настанява срещу нея.

– Знаете ли правилата на Макнотън, детектив?

– Невинен поради невменяемост, нали? – отговаря тя със свито сърце. – Подарък от добрите стари англичани за и без това обърканата ни правосъдна система.

– Точно така. И според тези правила мъжът, когото току-що прегледах, е душевно болен. Няма никакво съмнение. Умът му е достатъчно бистър, за да си спомни името, адреса, възрастта и професията си, но спонтанните му монолози на латински, откъслечните разговори с Господ и дълбокото и постоянно желание да се самонаранява, са ясни признаци за крайна форма на психическа нестабилност. Нямам друга възможност, освен да започна процеса по настаняването му в подходяща медицинска институция.

Мици опира глава на ръцете си. Когато чуе това, Картър ще се самоубие.

– Тази вечер направих само предварителен преглед, но и това е достатъчно, за да установя, че има делюзии и много лесно може да покрие критериите на Макнотън за временна невменяемост. Най-просто казано, в момента, когато убива, господин Джеймс не съзнава, че върши зло. Той е заплаха както за обществото, така и за себе си.

– А какво мислите за теста „Полицай до рамото“? Този човек се е промъквал в къщите на самотни жени и ги е убивал в съня им. Би ли го направил, ако в стаята имаше полицай?

Уайнсток се подсмихва с разбиране:

– Може би. Но случаят на господин Джеймс не е толкова прост, колкото ви го представих.

– Нищо от това, което чух, не ми звучи просто. Значи нещо в мозъка, в гените или във възпитанието му го е накарало да извърши тези престъпления – всичко друго освен това, че е искал да го извърши.

– Детективе, моля ви. Разбирам негодуванието ви, но то няма да помогне.

– Съжалявам.