Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

– Влез и затвори вратата.

Изражението на двамата мъже никак не ѝ харесва.

– Какво е станало?

– Ник Каракандес е бил прострелян снощи на летището при престрелка с мъж, който бягал от граничните власти.

Тя затаява дъх.

– Изпаднал е в клинична смърт по пътя за болницата. Една рана в корема, друга – в рамото...

– Боже мой!

Краката ѝ омекват. Матюс вдига ръка:

– Чакай да свърша. Успели са да го съживят в спешното. Жив е, но е в кома. – Матюс ѝ посочва един стол. – Застрелял е беглеца, но той успял да го улучи с два 45-калиброви.

– Брусар, ученият, за когото каза, че пристига с Ник – намесва се Картър, като докосва рамото ѝ, – той също е мъртъв, както и един възрастен инвалид, попаднал в престрелката. Едно младо момче ще остане парализирано за цял живот.

Мици стои като онемяла.

– Брусар е бил намерен убит в тоалетната на летището, преди да мине през граничния контрол. Това е предизвикало престрелката.

– Мислех, че са пристигнали благополучно – успява да промълви накрая Мици. – Ник ми се обади от Ню Йорк и каза, че всичко е наред.

– Оказва се, че не е. – Матюс се опитва да звучи прагматично. – Тайлър изпрати двама от хората си да извършат оглед на местопрестъплението. Двата трупа са в моргата.

– Искам да отида в болницата. – Тя поглежда Картър. – Ако може. Ще се опитам да завърша с материалите за Привидението, след като се върна.

– Разбира се. Обаче внимавай. Журналистите вече са чули за стрелбата на летището и душат около спешните отделения в града.

Мици се изправя и в този момент вратата се отваря. Влиза Ейми Чан. На лицето ѝ се изписва състрадание.

– Здравей, Мици. Дойдох веднага щом научих.

– Благодаря.

Появата на приятелката ѝ е утеха за Мици.

Матюс не пропуска да я подготви за най-лошото:

– Мици, перспективите за Ник не са добри. Снощи лекарите дадоха четиридесет процента шанс да оцелее.

– Майната им на лекарите. – Тя отваря вратата. – На пристанището го чака лодка и аз ще се погрижа той да се качи на нея.

179

По пътя към болницата сърцето на Мици се къса от мъка.

Нещо я кара да се надява, че присъствието ѝ до леглото му, ще направи някаква магия – като по филмите. Алхимията на правилния момент – просто поставяш подходящия човек на подходящото място в подходящото време и всичко се нарежда.

Абсурд.

Тя поглежда към Ейми Чан над тръбичките, системите за преливане на кръв и плазма и пиукащите монитори:

– Можеш ли да поговориш с тях, нали се сещаш... като с колеги? Да разбереш какви са реалните му шансове.

– Разбира се.

Ейми излиза. Мици отново поглежда Ник. По дяволите, би изглеждал като герой, ако не изглеждаше като мъртвец. Тя веднага се смъмря мислено за тази идея.

– Четири дни, глупако... – Стиска ръката му. – Четири проклети дни. Как можа да прецакаш нещата, когато ти оставаха само четири дни до напускането? Заслужаваш да те напляскам. Всъщност, след като излезеш от тук, наистина

ще те напляскам.

Поглежда монитора, после преплита пръстите си с неговите и просто задържа ръката му. Ейми отваря вратата и шумът кара Мици да се обърне.

– Има една добра и една лоша новина, Миц. Куршумът, с който е ранен в корема, е излязъл от другата страна. Изгубил е много кръв, но няма увредени жизненоважни органи. Това е голям плюс. Лошата новина обаче е, че когато е паднал, е пукнал главата си и това е предизвикало мозъчен кръвоизлив и оток. Разбрали са едва след като са му направили скенер. Като сметнеш раната на рамото, голямата кръвозагуба и травмата, нищо чудно, че е в безсъзнание. Хората от Бърза помощ са свършили чудесна работа, като са го закрепили, докато го закарат в операционната.

– Какви са шансовете му, Ейми?

– Трудно е да се каже.

– Не ме залъгвай. Кажи ми като приятелка. Да резервирам ли празненство за изпращане от службата, или да организирам погребение?

Ейми се усмихва мрачно:

– Следващите няколко часа ще покажат.

180

Четиридесет процента шанс. Тази мисъл не спира да измъчва Мици. Ник със сигурност е оцелявал и при по-тежки ситуации на улицата. Тя започва да гризе единия си нокът и се заглежда през прозореца, докато Ейми кара към участъка. Ако не го бе изпращала в Италия, това нямаше да се случи. Мици обаче знае, че няма смисъл да се обвинява – така няма да му помогне. Тя отхапва последното отчупено парченце нокът и се обръща към приятелката си:

– Направи ли аутопсия на мъжа, когото е застрелял Ник?

Ейми поклаща глава:

– Тери Джоунс я направи. Аз още работех върху Ема Варли, когато го докараха.

– Видя ли го изобщо? Как изглежда?

– За съвсем малко – отговаря Ейми. Знае защо приятелката ѝ се интересува. – Нищо особено. С черти на арабин. Спортно телосложение. Между трийсетте и четирийсетте. Не се вглеждах много.

– Къде го е улучил Ник?

– В главата.

Ейми почуква с пръст точно над носа си.

– Жалко. Мръсникът е умрял мигновено.

Пристигат в участъка и влизат.

– Ще ти се обадя по-късно – казва Ейми. – Имам да свърша доста неща. А, между другото, завърших доклада за плащаницата. Кажи ми, когато решиш, че ти се занимава.

– Благодаря. За момента не ми е важен.

– Не е. Нищо не е важно, когато приятел е в опасност. Все пак ще ти го изпратя с вътрешната поща.