Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

Драсване на кибритена клечка нарушава тишината в къщата. Трептящият пламък на свещта осветява спалнята. Той се съблича и се подготвя за сън. Няма легло. Няма матрак. Няма възглавница. В ъгъла на стаята са поставени малкото неща, от които има нужда. Разтваря сгънатата носна кърпичка и изважда стоманено ножче за бръснене. С него надрасква кръст през гърдите си, после – върху бедрата и ръцете си. Още преди кръвта да потече, избърсва острието, целува го и го вдига пред себе си като жрец, показващ свещената нафора пред вярващите. После, докато гърдите му бавно почервеняват, връща ножчето в кърпичката и я сгъва в правилен квадрат.

Изтяга се по гръб и опира стъпала в перваза на едната стена; а лявото рамо и ръката – в другата. Внимателно пъхва единичен чаршаф под краката си, после го загръща плътно върху себе си, докато се опакова целия, от глава до пети.

Уютно. Плътно. Безопасно.

Като увит с погребална плащаница.

7

ПЕТЪК СУТРИН

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Залата смърди на снощна мексиканска храна и изглежда като след няколкодневен студентски купон. Евтиното метално бюро на Мици Фалън е като остров на маниакална подреденост сред морето от мъжки хаос.

– Още кафе. – Ник връчва на началничката си чашата с надпис „Най-добрата майка на света“, която преди две години близначките ѝ подариха за Деня на майката. – Какво ти е на ръката?

Кимва към двата бинтовани пръста на дясната ѝ ръка.

– Тази свиня, мъжът ми, падна върху мен, докато правехме секс. – Опитва се да омаловажи травмата тя. – Безбрачието може би не е чак толкова лоша идея.

– Не искам да знам повече.

Ник отпива глътка кафе.

Мици непохватно поднася чашата към устните си и отбелязва одобрително:

– Ааах, много е добро! Обаче това е последната ми доза кофеин за тази сутрин. Не ми позволявай да пия повече.

Отново поглежда към монитора, на който записът от охранителната камера е пуснат с трийсет и два пъти по-висока скорост от нормалната.

– Видя ли нещо? – пита Ник.

– Да, търпението ми – изпадна в нервна криза и се метна от кея преди около три часа.

Ник се настанява на един стол до нея.

– Униформените не са намерили почти нищо.

– Това новина ли е според теб?

– Предполагам, че не. Кълна се, някои от тия момчета са толкова млади, че не бих ги пуснал дори да пресекат улицата сами.

Тя се усмихва:

– Чуй се само – старото куче! Още има жълто около устата, а вече критикува новобранците. – Тя поглежда големия часовник на стената близо до кабинета на капитана. – Още една касета и отивам да ям. Идваш ли?

– Става, но без пица. Трябва да влизам във форма за голямото плаване.

– Че ти си във форма. Иди да плуваш в океана и женските китове ще се избият да те ухажват.

– Ха-ха, много смешно. – Ник потупва малката издутина на корема си, където в миналото имаше плочки. – Спирам въглехидратите, бирата и пиците и всичко ще си дойде на мястото. Може да умра от глад и скука, но ще съм окей.

– Окей не ми звучи добре. Окей е половинчата работа. Някъде по средата между позатлъстял и щастлив и гладен, но с перфектно тяло. Можеш да се задоволяваш с окей

само когато се ожениш.

– Май забравяш, че бях женен.

– Ами ожени се пак. Веднъж ти беше добре, значи пак ще ти понесе. – Тя го поглежда; не иска да събужда болката му. – Само те дразня, Ник. Все още си добър улов. Не само за китовете. Не се тревожи.

Телефонът на бюрото му иззвънява. Той се избутва назад със стола на колелца и се пресяга към слушалката над накамарените като изригнал вулкан документи.

– Каракандес.

Мици отпива глътка кафе и го наблюдава. Жалко, че не иска да излиза пак с жени. Добра партия е. Внимателен, скромен и честен. Привлекателен, но не от онези красавци, които бият отбой, когато нещата не вървят. Тя се усмихва. Да, когато Ник Каракандес изпълзи от черупката си, някое момиче ще удари джакпота.

Той затваря телефона, взема бележника, на който си е водил записки, и се плъзга обратно към бюрото ѝ.

Мици кимва към бележника:

– Какво ново?

– Виж коя е нашата жертва – казва той, като ѝ показва листа.

Мици се вглежда в разкривените букви.

– Тамара Джейкъбс? – Свива рамене. – Трябва ли да я познавам?

– От „Отпечатъци“ казаха, че може би я познаваш. В архива ни е записана като собственичка на регистрирано оръжие, което е било иззето от мерцедеса ѝ преди няколко години. Работила е като филмов сценарист. Един вид знаменитост. Пише сценарии за мащабни исторически продукции, романтични драми за живота на древните римляни и британските крале. Ти не си ли падаш по такива неща?

– Подиграваш ли ми се? „Хари Потър“ е най-близкото до британска историческа драма, което съм гледала.

Тя взема бележника му и пуска търсене в интернет на името „Тамара Джейкъбс“. На екрана излиза статия от „Холивуд рипортър“ с голяма снимка на покойната и каре с едър шрифт под нея.

Ник се навежда и започва да чете от екрана:

– Това името на новия ѝ филм ли е?

– „Плащаницата“ – измърморва Мици. – Пишела сценарий за филм със заглавие „Плащаницата“. Може би филмите ѝ все пак ще ми харесат.

8

В РАННИЯ СЛЕДОБЕД

БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС