Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

Но в ранните часове на този шабат12 той не чувства нищо. Нов разрез. Пак нищо. Очите му се пълнят със сълзи. Чувства се изоставен. Приливът на адреналин, който идва от порязванията, саможертвата, съсредоточаването – всичко това му помага да владее, насочва го. Те го смиряват. Но не този път. Сега има само празнота. Сякаш Бог го е напуснал. Трябва да вложи повече старание. Трябва да докаже, че е достоен.

Джей Джей покрива целите си гърди с кървави разпятия. Под стичащата се кръв продължава надолу към гръдния кош и към корема си. В огледалото вижда не своето отражение, а платно от плът – портрет на любовта му към Бог. Тънки поточета кръв се стичат от ключиците до хълбоците му.

Не е достатъчно. Изобщо не се доближава до истината. Той премества ножчето в другата си ръка. Нанася същите кръстовидни прорязвания от дясната страна на гърдите си. С лявата ръка не е толкова точен, непохватно прерязва нежната плът около зърното си – ареолата. Най-после – прилив на ендорфини, признак за Божието удоволствие. Бог очаква още от него. Исус го призовава да продължи и да се докаже.

Той забива ножчето по-дълбоко в розовото кръгче с гордо стърчащия монумент от плът. Пристъпва към огледалото. Втренчва се в очите, които го гледат от осветеното със свещи стъкло. Чувства се така, сякаш е излязъл от тялото си. Безтелесен. Отделен от действителността.

Навежда се и прокарва острието през върха на зърното. Кръвта потича, но парчето не пада. Увисва като отворена тапичка на паста за зъби. Болката го раздира. Разтърсва го като електрически ток. Бог е доволен. Джей Джей извива главата си назад в горд екстаз. Очите му са затворени, но пръстите и острието му намират разцепеното зърно и отрязват и последното парченце плът, на което то се държи.

12 Шабат – седмият, последен ден от еврейската седмицата, събота – б. р.

135

ФРАНЦИЯ

Тримата тръгват на север от летището и след около два километра се вливат в бързо движещия се трафик на запад по магистрала А8. През затъмнените стъкла на беемвето Ник вижда табели за градове, чиито имена са му познати: древното пристанище Антиб, датиращо от пет века преди Христа; Кан, където се провежда световноизвестният филмов фестивал; Сен Тропе, любимо място на най-големите богаташи в света.

Едуар съобщава интересни факти за всяко градче, покрай което минават:

– Знаете ли откъде идва името Сен Тропе?

Ник се опитва да налучква:

– Сигурно някой светец го е основал или е живял там.

– Trés bon13. Мъченикът свети Трофим бил обезглавен в Пиза по времето на Нерон. Тялото му било поставено в прогнила лодка – заедно с един петел и едно куче – и пуснато в морето. Теченията го изхвърлили тук.

– Петел и куче ли? Надявах се на малко по-романтична история.

– В Сен Тропе има много романтика – настоява Урсула. – Коко Шанел, Елза Скиапарели – градът е виждал много знаменитости. И разбира се, Брижит Бардо.

Лицето на Едуар грейва:

– Ах, Брижит! Доказателство, че Бог е създал жената.

На предните седалки двамата съпрузи се пресягат и се хващат за ръце. За момент Ник си спомня Каролина. Тя обичаше да прави така, докато пътуват с колата. После двамата поглеждаха назад към Макс в бебешкото му столче, повтаряха си колко е красив и си фантазираха какъв ще стане, когато порасне, и с какво ще се занимава.

– Как се запознахте? – Ник задава въпроса не толкова защото наистина го интересува, а за да разсее мрачните си мисли.

– Ние ли? – Едуар се усмихва и прошепва нещо на френски.

Двамата стискат още по-силно ръцете си.

– Добре – казва ученият, – жена ми е съгласна да ви разкажа. Видях гърдите ѝ и така се влюбих.

– Моля? – Ник се ококорва.

– Баща ми имаше клиника за пластична хирургия в Ница и Урсула беше негов пациент. Видях нейни снимки и си казах, че искам тази красавица да бъде част от живота ми.

– Значи медицината ви е наследствена професия.

– Не, само баща ми беше медик. Работеше в Ница и въпреки че бяха разведени с майка ми, винаги се е грижил за нас и поддържаше връзка. Той беше моето вдъхновение.

– Но сте отгледан от майка си, така ли?

– Oui. Бяхме много близки. Татко работеше постоянно, почти не го виждах. Майка ми беше италианка. За съжаление почина, Бог да я прости. Та, след като се разведоха, тя се върна в Рим, където е родена и има роднини. От седемгодишен съм живял там.

Ник започва да изпитва симпатия към учения.

– Като французин ли се чувствате повече или като италианец?

– Французин, разбира се – засмива се Брусар. – Но много обичам и Италия. Преживях прекрасни години в университета „Сапиенца“ в Рим и имам отличие от тренировъчното училище на карабинерите, което не е малко постижение за едно френско момче, макар че тогава вече имах двойно гражданство. В онези дни владеенето едновременно на френски и италиански те правеше много популярен сред момичетата.

– Предполагам, че още е така.

– Вероятно. И така, завърших магистратура по биология и спечелих стипендия за Оксфорд.

– Оксфорд в Англия?