Само напред

Беше Колоната на Нелсън.

* * *

Колкото повече приближавах светлината, толкова повече разбирах, че не съм сбъркал — в края стоеше някой с черно палто. Ако някога бях се замислил какво ще изпитам в подобен момент, ако бях вярвал, че това може да се случи, щях да предположа, че ще се изплаша, ще се разгневя, ще се разяря. Но аз само ускорих крачка и тръгнах право срещу него.

* * *

Зенда ме заведе в едно кафене. Буквално трябваше да ме занесе.

Разказах й. Трябваше. Трябваше да кажа на някого.

В началото си помисли, че съм напълно полудял, разбира се. Затова я заведох в Страната на Звездите. Така или иначе трябваше да намеря Рейф, да му кажа какво съм открил. Отне ми седмици да реша как да го направя, но я заведох там. Тя не споделяше моите мисли и тези на Рейф и затова трябваше да открия начин да я накарам да види. Отидох на брега и открих Вилих. Той ми помогна да я заведа.

Близо час вървяхме през гора от високи дървета. Стигнахме водопад — беше водопадът на Зенда. Бе го сънувала като дете. Радостта й от гледката ме направи щастлив, почувствах се горд със Страната на Звездите.

Беше чуден следобед, последният подобен. Седяхме на тревата под слънцето и говорехме. Разбрах, че това е другата ми половина, тази, която винаги съм търсил. Тя сияеше като ангел. Събрах кураж, посегнах и я хванах за ръката.

В този момент почти щях да й кажа какво чувствам.

Някой се разсмя зад нас. Обърнах се и видях Рейф при дърветата, а смехът му не беше приятен. Станах да го представя и почувствах, че нещо ми се изплъзва.

В първия миг не можах да го позная. Видях мъж; мъж, който изглежда не ме харесваше особено.

Никога не съм разбирал Страната на Звездите така добре, както Рейф. С течение на времето тя прие много от неговите качества. Може би случайно се бе озовал на мястото, където бяхме, може би не.

Казах му за Идилия и за счупената каменна колона — той разбра какво означаваше тя.

Градът все пак не бе друг свят. Не бе втора алтернативна реалност. Градът беше реалността, от която бяхме дошли — беше истинският свят, но след много години, след много, много години.

Дълго време се гледахме и накрая разбрахме, че всичко е свършило, че наистина не можем да се върнем вкъщи. Трудно е да приемеш нещо толкова невероятно като бъдещето, освен ако не си стигнал там по дългия път. Веднъж отишъл напред, не можеш да се върнеш отново вкъщи. Бяхме откъснати от детството си. Точно тогава на това място връзката между нас се прекъсна. Слънцето помръкна. Зенда се загърна в палтото си, изведнъж й стана студено.

Гледахме се като непознати. Рейф се изхили и кимна към Зенда.

— Намерил си нова, а? — каза той с тих неприятен тон. Нищо не отговорих. — Не си загубвай ума по нея — добави той и млъкна. Чувствах, че крои нещо. Не се изненадах, че Зенда не му хареса. Тя изглеждаше като човек, който има собствено мнение и не се съобразява с никого. — Бъди спокоен, няма да ти я взема — заключи той и ми намигна.

— За какво говориш? — запитах го тихо. Обгърна ме студенина. Рейф ме погледна, после се обърна към Зенда. Движението му беше рязко, почти неконтролирано.

— Знаеш ли, той всъщност ми разказа за нейното бебе? Искаше да му кажа дори, че всичко е наред!

Зенда се присви, сякаш ударена по лицето. Той се ухили свирепо. После приближи лице до моето и ми изкрещя:

— Как си мислиш, че се чувствах, по дяволите?

Знаете как понякога разбирате какво ще ви кажат, преди да го направят. Почувствах нещо подобно, но той ме изпревари.

— Това бе моето бебе, Старк. Не твоето. Моето.

Рейф ходил по едно време с Рейчъл. Около шест седмици. Четири уикенда, всъщност. Били спали осем пъти. Първо на него казала за бебето. Не била сигурна от кого е, но решила, че иска мен и затова щяла да каже, че е мое. Рейф вярваше, че е негово. Може би беше прав. Може би го бе грижа за нея. Може би тя щеше да ми каже в онзи последен разговор по телефона. Може би тъкмо е започвала, когато съм затворил. Кой знае.

Рейф ми изкрещя това пред Зенда. Удари ме в лицето, след това в стомаха, аз паднах. Не се защитих. Не можех. Просто не можех. Той ме удари още два пъти и замина.

Заведох Зенда обратно в Града. Продължихме да се виждаме от време на време, но нещо в мен бе умряло. Мислех, че познавам поне своя свят, този, в който бях израснал. Но не бе така. Не го познавах изобщо. Смятах, че лъжата звучи по друг начин, че може да я познаеш още щом я чуеш.

Бях грешил. Бебето на Рейчъл ми доказа нещо много по-ясно от Страната на Звездите, от Града — човек нищо не знае за света, за истинския свят, за този, който има значение. Не разбрах как са могли да го направят. Нямам предвид дори емоционално, а практически. Не можех да разбера как са го направили, без да науча как са намерили време. Човек си мисли, че вижда добре света, че всичко му е ясно, но има празнини, за които нищо не знаем — място за игрите на дяволите. Нищо не знаем за света. Нищо.