Само напред

Събудих се в хотелската стая по-късно, изпуснал автобуса си, чудейки се как, по дяволите, да се справя със ситуацията. Рейчъл и аз все още бяхме заедно, формално. Всъщност, последния път, когато бяхме говорили, тя звучеше топло, както отдавна не бе звучала. Сякаш любовта ме обля — бях притаил това чувство, като че ли нямаше вече какво да покажа от него. Нямах представа какво ще правя.

След сватбата се прибрах вкъщи. На връщане отново застанах до прозореца в задната част на самолета. Стана ми приятно да видя, че океанът все още изглежда по същия начин. Зачудих се какво би станало, ако Рейф е отишъл на брега, ако и двамата по едно и също време гледаме водата, аз — отгоре, той — отдолу.

Първото нещо, което направих като се върнах, бе да посетя Рейчъл. Трябваше. Тогава не можех да пазя тайни, не и по начина, по който го правя сега. Влязох в апартаментчето, което тя бе наела. Изглеждаше толкова хубава и щастлива. Сияеше в бялата памучна рокля на сини и червени райета. Толкова се радваше да ме види.

След час заминах и никога повече не се видяхме. Няма никакво приятелство след това. Излъгах ви преди.

Това беше обратът или поне началото.

Върнах се вкъщи и намерих единадесет съобщения от Рейф. Питаше къде, по дяволите, съм и настояваше незабавно да му се обадя. Единственото нещо, което виждах онзи следобед, бе лицето на Рейчъл, зачервено от плач. Не можех да му се обадя. С никого не исках да говоря. Нищо не можех да върша. Най-накрая нишката, която ни свързваше с Рейчъл въпреки всичко, се бе скъсала, брутално скъсана. Скъсана от мен. Сега, след като всичко си бе отишло, аз наистина не знаех има ли нещо останало в мен.

След час Рейф пристигна вкъщи. Баща ми му беше отворил. Почука на стаята ми. Имах само миг да осъзная от колко време не е идвал, да забележа, че моят приятел бе вече мъж, а не момче, преди да ми разкаже.

Беше направил това, което бе казал, че ще направи. Бе отишъл на брега, лежал там три часа, гледал от време на време морето. Почнал да се чувства като идиот, дори привлякъл любопитни погледи. Тогава нещо в ума му се размърдало, погъделичкало го. Затворил за миг очи и се опитал да разбере чувството. Когато ги отворил, мястото било обезлюдяло, а небето — пепелявосиво. Необикновен вятър обгръщал глезените му. Бавно, много бавно той се обърнал и погледнал морето.

Ето го началото. Излъгах ви по-рано, още един път. Нямаше никакви любовници, само аз и Рейф. Версията с любовниците е само за клиенти.

И това не е вярно. Версията с любовниците показва начина, по който желаех да се беше случило всичко. Искаше ми се да бяхме аз и Рейчъл. Но не стана така.

Стояхме с Рейф и се гледахме в стаята ми. Усетих как дълбоко в мен нещо се размърда. Знаех, че не лъже. Нямаше и причина. Това, в което винаги бях вярвал, което винаги бях знаел, бе истина.

Можете ли да си представите усещането? Можете ли да си ни представите нас двамата? Стояхме там, не знаехме какво да правим, дори не можехме да се помръднем. Светът се бе наклонил по оста си и ние бяхме единствените, които знаеха това.

Бяхме открили нашия филм.

* * *

Вървях по пътеката. Знаех, че няма да продължи до безкрай. Вървях към срещата, вървях назад във времето. Краят на спомените не беше далеч. Тъмните колони, през които минавах, бяха част от мен, назидателни постройки на паметта ми. Далеч отгоре бе лицето ми, външността, листата, които миналото ми пазеше. Между дърветата нямаше нищо, само празнота.

* * *

Отне ни няколко дни да сглобим парчетата. Купихме си раници, храна, ботуши и казахме на родителите си, че заминаваме за няколко дни. Поне аз така казах на моите. Все още не искахме да споделяме с никого за откритието си. Отчасти, защото щяха да ни помислят за смахнати — нямахме доказателства. Отчасти просто искахме да го запазим за себе си, поне засега. Все още не знаехме какво сме открили, но то щеше да бъде наше.

Нямахме особена представа как ще го накараме да се повтори. Нито един от нас нямаше да наблюдава от самолет, за да помогне да се отвори портата. Вярвахме, че ще е достатъчно, че двамата знаем.

Може би бяхме прави. Случи се обаче нещо, което ме откъсна от предишната ми личност и ме избута в света с надпис на сърцето „Затворено“.

Нощта преди да потеглим си бях вкъщи. Проверих дали съм приготвил всичко и поставих лента на камерата си. Рейф си мислеше, че нищо няма да излезе на лентата, но смятах да опитам. Телефонът иззвъня, но не се обадих. Родителите ми бяха наблизо, а и едва ли някой знаеше, че съм вкъщи. Татко се обади — търсеха мен.

Беше Рейчъл. Вълна от объркващи емоции ме обля, щом чух гласа й. След откритието на Рейф се бях опитал да я забравя. Чух гласа й и се почувствах така, все едно отворих кутия, в която не знам какво има. Чудех се какво ще ми каже, дали ще продължи да ме ругае и как да реагирам, ако го направи. Рейчъл винаги ми е влияела по този начин — всеки път съм успявал като удавник за сламка да намеря изход.