Само напред

Смъквахме се все по-надолу към Звук. Вече можехме да различим улиците. Имаше доста хора наоколо. Часът за крещене току-що бе свършил. Нормалният приток на пешеходци бе увеличен от забързани към дома си притихнали вече кресльовци. Надявах се, ако се разбием, поне да го направим тихо. Можехме да минем и без скръбта на жителите на Звук.

Минахме жп линията на около пет фута височина. Шелби твърдо удари лоста надясно, за да се приземим на удобно място. Перките се откъснаха за добро, докато бяхме още във въздуха. Изведнъж всичко ми се стори много тихо по пътя към земята.

— Наведи се назад — казах бързо. — Свий се и се претърколи настрани. — Но тя замръзна, гледайки ужасено земята, която се размазваше край нас. Вече съвсем близо до земята я бутнах, а самият аз се хвърлих, без да изпускам Окланд.

Ударихме се. Сериозно ви казвам — изгубих дъх. Цялото ми тяло се разтърси от удара. Рамото ми зарина в пръстта. Чух тъпо пукане и по-силен шум от разцепване. После нищо не помня.

* * *

За щастие само трийсет секунди. Мисля, че бе по-скоро загуба на въздух, отколкото сътресение. Изправих се с мъка до седнало положение. Огледах се набързо.

Хелипортерът лежеше като осакатен скакалец на десет фута от мен. Две от перките бяха счупени, но като изключим това, изглеждаше по-добре, отколкото очаквах. Шелби лежеше на топка до мен. Изпълзях до нея задъхан. Все още стоеше свита и със затворени очи. Прегърнах я. Както винаги се учудих колко крехки са момичетата. Доближих лице до нейното. Тя отвори очи.

— Шелби? Добре ли си?

— Не знам — отвърна с мъка тя. — Как изглежда косата ми?

— Страхотно — бях изпълнен от радост, че поне не съм я убил. — Разрошена, но ти отива.

— Обзалагам се — приседна тя. — Уау.

— Раздвижи го — потърках рамото й. Тя внимателно протегна ръка. Потрепна, но раздвижи ставата.

— Знаеш ли — каза тя, — движи се. — Видя облекчението, изписано по лицето ми, усмихна се и ме потупа по бузата. — Добре съм — каза тя. — Преразглеждам и повишавам цената и екстравагантността на храната, която ми дължиш.

— Шелби, ще резервираме маса „При Максим“ за вечерите на цяла седмица.

— Ако — каза кратко тя, докато й помагах да се изправи. Озадачих се.

— „Ако“ висеше във въздуха — поясни Шелби, — въпреки че ти не го каза.

Окланд лежеше на няколко ярда от нас. В загрижеността си за Шелби дори не бях помислил за него. Когато го направих, се сетих за тъпото пукане, което бях чул.

Левият му крак бе извъртян по неестествен начин навън.

— О, по дяволите! — изстенах аз и приклекнах до него. Дишането на Действащия ми напомни за неприятния звук на перките на хелипортера преди да изхвърчат, за добро.

— Господи! — възкликна Шелби. — Този човек преживява ужасна вечер.

Поставих пръсти под брадичката на Окланд. Все още имаше пулс, но слаб и неравномерен.

— Мразя да ставам материалистка в момент като този — добави тя, — но можем ли да направим нещо за портера?

— Ще го приберат — отвърнах аз. Опитвах се да наместя крака на Окланд в по-малко странна поза. — Можеш да си го поискаш по-късно и те ще ти го изпратят по влака.

— Страхотно — зарадва се тя. — Просто не искам да го изгубя. — Нещо в гласа й ме накара да погледна нагоре. Кимнах и се усмихнах.

— Йеа — казах аз. Недалеч от нас се разнесоха крясъци. — Хайде! Време е да вървим.

— Те лоши ли са? — попита ме тя и се наведе да повдигне Окланд.

— Не, не мисля. Но нямаме време за разговори. Освен това АИЦ ще тръгнат след тях. Трябва да вървим.

Метнах Окланд на рамото си и поехме към осветения портал на Котка, който се издигаше в тъмното на по-малко от четиридесет ярда от нас. Шелби припкаше до мен, а аз се бях опитал да привържа крака на Окланд така, че да не ни създава проблеми по пътя. В момента се радвах, че е в безсъзнание.

— Ъ-ъ, те бягат след нас — отбеляза Шелби задъхана. — Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Доколкото знам — поех си дъх. После осъзнах нещо — те крещяха, хората, които тичаха след нас, крещяха. — Но като помисля, може и да са лоши хора, все пак. Да побързаме!

Хвърлих един бърз поглед, преди да минем през портала. Четирима мъже в униформи бягаха след нас с обезпокоителна настървеност. Беше доста тъмно, за да съм сигурен, но все пак отчайващо приличаха на хора от АИЦ. Един от тях забеляза, че се обръщам и изкрещя нещо. Но аз сграбчих ръката на Шелби и я избутах в тунела. Стигнахме самите стъпала. Изкачвахме по две наведнъж, докато се изправим пред огромната стара желязна порта.

Тя не се отвори.

Деветнадесет

Като дете веднъж се бях сбил за котка. Две по-големи момчета я преследваха. В началото не им обърнах внимание. Котка, която бяга добре, не попада в капана на игривите момчета. Но после забелязах, че котката куца и че едно от момчетата държи кутия с нафта.

Побягнах след тях, бягах с всички сили. Нахвърлих се върху това с кутията, без да мисля. Толкова дълго ме биха, че котката избяга. Трябва да призная, че по онова време се зачудих дали си струва всичко това, но оттогава котките започнаха да се грижат за мен.

Досега.

* * *