Само напред

— Напрегнато — каза тя. Котката, която ни бе довела, пристъпи прага и изчезна в морето от козина и мустаци. Пристъпих към прага. Котките не помръднаха. Пристъпих още няколко инча. Пак не помръднаха. — Какво става?

— Не знам — промълвих обезпокоен. Чудесно се разбирам с котки. Това е едно от основните ми умения. Но в тази вечер, първо входната порта, сега и това.

Тогава изведнъж котките в коридора се размърдаха и направиха пътека. Тръгнах с Окланд напред. Шелби ме последва. Стигнахме някъде до средата. Тогава котките спряха.

— Сега какво?

— Вратата — предложих аз. Тя я затвори и тогава котките от ниските стъпала се размърдаха. Изправиха се и без някаква особена причина тръгнаха напред-назад — двеста или повече. Вървяха нагоре-надолу по стъпалата, кръстосваха коридора. Приличаха на вълнички в река.

Като изкачихме стъпалата нашият водач отново изникна и ни въведе в обширното фоайе. Около трийсет квадратни ярда, с ниша, пред която стояха вехти дървени бюра. Явно някога е било фоайе на хотел. Свободната площ бе заета от стотици, може би хиляди бързо циркулиращи котки. Не изглеждаше, че ни обръщат особено внимание. Продължаваха по пътя си, триейки се в краката ни.

Шелби ме държеше за ръката по пътя ни през развълнуваните котки. Почти бях доволен, че Окланд не е буден да види това. Щеше да иска обяснение. Нямах такова.

Прекосихме фоайето през друго стълбище, също толкова широко като предишното и също така покрито със сновящи котки. По средата на стълбата се обърнах за миг да погледна фоайето. Чудех се дали движенията им имат някаква последователност, дали значат нещо.

Но те не се движеха повече. Отново седяха на място и гледаха вратата, през която бяхме влезли от улицата. Виждах единствено хиляди котешки гърбове. Нещата продължиха по същия начин и нагоре. Задминехме ли ги с няколко стъпала, те спираха да се движат и сядаха отново подредени в редици с поглед към външната врата.

Трябваше да съм подготвен за първия етаж на хотела, но не бях. Най-горе на партера стълбището елегантно се раздвояваше. Всяка половина се свързваше с различни части на първия етаж. Областта встрани от стълбището бе десет фута широка — разкошен коридор между стълбището и стената, покрита с врати, зад които вероятно се намираха отделните апартаменти.

Този коридор, площадка, мецанин, или каквато и там архитектурна особеност да бе, също се задушаваше от котки. Те заемаха стотици квадратни фута. Не сновяха, а стояха тихо и наблюдаваха как ни водят към апартамент 102. Спрях за миг пред вратата и зареях поглед над котките. Чудех се какво им става. Това, което ме притесняваше, не бе толкова скупчването им на едно място, колкото сериозните им погледи. Котките в Котка са винаги приятелски настроени — това е тяхно място и нямаше защо да се страхуват от хората, които влизат тук. Хиляди очи ме гледаха безучастно.

Почуках на вратата.

* * *

През цялото време, откакто бях напуснал Страната на Звездите, при бягството ни от Цветния и странното ни посрещане в Котка, ме преследваше някакво чувство. Трудно е да се обясни, освен че прилича на пъзел. Сякаш нещата се сглобяваха по някакъв начин, сякаш нещо, което дълго време бе стояло на хоризонта, най-сетне бе приближило. Не ми харесваше това чувство. Изобщо. Бях се научил да не харесвам пъзелите, защото те по принцип означаваха, че става нещо, за което ти нищо не знаеш. Особено не харесвах този. Сякаш идваше отвътре.

Когато вратата се отвори и Джи се изправи пред мен, нямах думи да изразя радостта си. За миг и двамата просто стояхме и се гледахме. После той се спусна към мен и подхвана Окланд. Претърколи го нежно в прегръдката си — явно би могъл да държи и бебе в ръцете си, без никаква опасност.

Обърна се и тръгна през коридора към стаята в дъното. Последвах го отпуснат — сега, когато трябваше да нося само себе си. Зад мен Шелби се пресегна и ме потупа леко по раменете.

Влязохме в стаята. Зенда и Снед се изправиха. Както Джи, така и Снед все още успяваше да изглежда категорично груб и опасен, дори и приютен в призрачен апартамент. Кимна ми.

— Значи си отгатнал правилното място, Джи — каза той.

Джи изръмжа и остави внимателно Окланд на канапето. Скъса крачола на Действащия и разгледа раната.

Взирах се в Зенда, тя — в мен. Вместо широките поли, които носеше последните години, и властните костюми, тя бе обула изтъркани черни джинси и дълго яке в наситено зелено. Бе прихванала косата си с ластиче. Изглеждаше млада и висока, както винаги.

Усмихна се и тръгна към мен. Предполагам, че приличах на себе си, защото бях облечен, както винаги. Когато се пресегна и ме прегърна, десет години се стопиха. Почувствах отново пъзела, разбрах, че е нужен. Продължи само миг, но ми бе достатъчно, за да проумея, че нещата трябва да се променят. Трябваше, най-накрая.

— Счупен? — дочух въпроса на Снед.