Само напред

Накарах го да коленичи. Той не поиска милост. Само ме гледаше със зелените си кристали. Джи извади пистолет и го опря в черепа му. После натисна спусъка и лицето на Рейф изцапа с гнилоч три квадратни ярда от тъмната стена, която миришеше на лайна.

* * *

Това, разбира се, беше градчето, прашното призрачно градче. Стояхме с Джи на пустия площад, окъпани от бледото следобедно слънце. Вятърът виеше през счупената врата и се увиваше равнодушно в краката ни. Слънцето блестеше по изпочупените стъкла на прозорците на сградите около нас. Далеч зад останките от градчето бе пустинята.

— Ето ни отново тук — промълви Джи. Отново след осем години. Осем години, които не бяха състарили никого от нас. Осем години, в които и се бяхме променили, и бяхме останали същите.

Нещо хлопна и ние се обърнахме в тази посока, но бяха само кепенците, които разтворени от вятъра, се удряха в стената. Ако останехме на място в средата на стария площад, нищо нямаше да се случи. Трябваше да тръгнем към него. Това беше наша работа и трябваше ние да я свършим отново.

Погледнах Джи. Той също разбираше. Не беше голям мечтател, преди да му се случи някой да влезе и остане в съня му, но вече разбираше. Можехме просто да останем там и да се чувстваме млади, сякаш годините не са минали. Площадът щеше да си остане такъв, какъвто бе, затворен в златен миг. Усетих как вратът ми се превива. Опитах да не се поддавам, исках да се запазя. Джи просто си стоеше, знаеше, че никога няма да разбере какво е било това място преди всичко да тръгне така зле.

Не продължи дълго. Преглътнах. Кимнах. Тръгнахме през площада. Джи ме погледна за миг — имаше нещо в очите му. Имаше някаква представа накъде отива, знаеше нещо за това, което щеше да се случи. Можеше да е само интуиция. Стисна ръката ми за миг и ме погледна в очите. После продължи с горчива усмивка. Вървяхме.

Вятърът се развихри и покри обувките ни с пепел. Вече не виждахме слънцето. Небето притъмня. Не съзирахме дори ъгъла на площада — там, накъдето отивахме. Но това вече не беше важно. Не ъгълът бе от значение. Пътеката, която следвахме, не бе в пространството, дори можеше изобщо да не е в Страната на Звездите. Тъмнината се сгъсти от облака прах. Беше следобед, но луната грееше.

Усетих как косата ми се изправя и за един кратък неуловим миг ми се прииска да не бяхме помръдвали, да си бяхме седели просто на слънце. Но не можехме. Най-накрая всичко трябваше да си дойде на мястото, този път за добро.

Прахът летеше и се въртеше пред нас. Площадът почти бе изчезнал. Усещаше се само бледа следа от сграда встрани. Сега светлината идеше от праха, черно и ослепително червено. Чувахме тихи звуци навсякъде около нас. Усещах как напрежението в Джи расте, знаех, че няма за издържи дълго. Известно му беше нещо за това, което щеше да се случи и не бе способен да чака.

И не мисля, че трябваше.

* * *

Срещнах Джи след като няколко години бях живял в Града. Скитах се, опитвах се измисля какво да правя, как да използвам живота си. По това време вършех някои работи в Страната на Звездите, предимно разчиствах бъркотията, която бях създал. Така срещнах някои чудаци. Може да се каже, че бях започнал да пропадам.

Нямах офис, нито пък името ми бе инкрустирано някъде, но нищо не ми пречеше и да имам. Бях глупак. Винаги съм бил глупак, но тогава бях най-зле. Бях открил онова, което исках и се чувствах на сухо и топло. Нямах резерви от характера си, на които да се опра — бях малко наранено момче. Скитах се и търсех още извинения да се самосъжалявам. Опознаеш ли някого добре, започваш да го мразиш, а аз познавах себе си прекалено добре. Бях надникнал вътре, бях се откъснал от себе си. Търсех в остатъците нещо, което да мога да задържа, но нямаше такова. Нямаше ме повече. Бяха останали само спомени, а пространството между тях бе запълнено от горчива мътилка.

Молех се на Бога да си намеря някаква малка работа, нещо нормално. Да седна някой ден в някоя стаичка, невъоръжен и незащитен, повален, с размазано лице на пода от някой, който не ме познава и не му пука кой съм. Дълго време исках само това, исках просто някой да ме нарани, фантазирах си как ще се получи, как ще ме наръгат или смачкат. После престанах, защото не ме беше достатъчно грижа за нищо, дори да се мразя толкова силно.

Всичко, което ме караше да се чувствам добре в онези дни, бе Рейф и това, което той вършеше. Той бе устроен за лошо момче. В негово присъствие можех да се преструвам, че съм от добрите, да си се представя на бял кон. Всеки има нужда от герой в живота си. Всеки иска да бъде добър, колкото и лъжи да включва това. А истината е, че хората правят онова, което им се иска, защитават се и убиват онези, които искат да попречат на желанията им.

Никога не съм казвал, че съм доброто момче. Няма добри момчета.