Самотата на простите числа

Истината беше, че мъжът й си бе отишъл. Напусна я една сутрин, вероятно за да започне нов живот с някоя, която тя дори не познаваше. Никога не получи вест от него. Когато дойде в Италия, измисли историята за вдовството, за да има минало, което да разказва. За истинското си минало нямаше какво да каже. Черните дрехи и мисълта, че хората могат да видят в очите й следите на една трагедия, на една неотишла си болка, й даваха сигурност. Носеше траура си с достойнство и до онази вечер не беше изневерявала на спомена за своя покойник.

В събота отиваше на литургия в шест, за да се върне навреме за вечеря. Ернесто я ухажваше от седмици. След службата я чакаше в преддверието на църквата и всеки път по един и същи церемониален начин й предлагаше да я придружи до дома й. Соледад се загръщаше в тъмната си дреха и в крайна сметка се съгласяваше. Той й разказваше за времето, когато още работел в пощата, за това колко били дълги сега вечерите, когато е сам вкъщи с всичките тези години зад гърба си и с толкова призраци от миналото, с които трябвало да се бори. Ернесто беше по-възрастен от Соледад и жена му наистина си беше отишла от рак на панкреаса.

Вървяха, прилично хванати под ръка. Тази вечер той я бе подслонил под чадъра си и бе измокрил главата и палтото си, за да я предпази възможно най-добре. Направи й комплимент за италианския й, който се подобрявал с всяка изминала седмица, и Соледад се смя, преструвайки се на засрамена.

Стана от несръчност, от липса на синхрон, когато, вместо да се поздравят като приятели с две невинни целувки по бузите, устните им се докоснаха пред вратата на семейство Дела Рока. Ернесто й се извини, но веднага след това отново се наведе към устните й и Соледад усети как целият прах, покривал сърцето й през всичките тези години, се вдига вихрено нагоре и стига до очите й.

Покани го да влезе. Смяташе да го остави в стаята си за два часа, колкото да приготви нещо за ядене на Аличе и да я сложи да спи. Дела Рока трябваше да излязат след малко и щяха да се върнат късно.

Ернесто благодареше на Господ, че някои неща все още могат да се случват и на неговата възраст. Влязоха в къщата тайно. Соледад пусна любимия си в своята стая, държейки го за ръка като младо момиче, и с пръст върху устните му направи знак да пази тишина. Набързо приготви вечерята на Аличе, погледа я как се храни бавно и й каза, че изглежда уморена и че е по-добре да си ляга. Аличе започна да протестира, искала да гледа телевизия, и Соледад се съгласи, само и само да се освободи от нея, като се споразумяха поне да се премести в мансардата. Аличе се качи на горния етаж, където спокойно можеше да си влачи краката, възползвайки се от факта, че баща й го няма.

Соледад се върна при госта си. Двамата дълго време се целуваха, седнали един до друг, без да знаят какво да правят с ръцете си, неумели и сякаш забравили всичко. След време Ернесто все пак се престраши да я привлече към себе си.

Докато той се бореше с безумното нещо, с което се закопчаваше сутиена й, извинявайки се тихо, че е толкова неловък, тя се почувства млада, красива и безразсъдна. Затвори очи и когато ги отвори отново, видя Аличе да стои на прага на стаята.

— По дяволите! — изпусна се тя. — Какво правиш тук?

Отдръпна се от Ернесто и покри гърдите си с ръка.

Аличе държеше главата си наведена на една страна и ги наблюдаваше без притеснение, сякаш бяха животни в клетка.

— Не мога да заспя — каза тя.

И ето че сега, по някакво невероятно съвпадение бе настъпил друг подобен момент. Соледад пак така се обърна и съзря Аличе да стои на прага на кабинета.

Соледад бършеше прахта на библиотеката. Вадеше по три тежки тома наведнъж от една от енциклопедиите на адвоката, тази с кориците в зелено и златисто. Държеше ги с лявата ръка, която вече я наболяваше, докато с другата мушкаше парцала и в най-затънтените ъгли на махагоновата библиотека, защото наскоро адвокатът се бе оплакал, че забърсва само наоколо.

Аличе не беше влизала с години в кабинета на баща си. Една невидима бариера на враждебност я държеше закована на прага. Бе сигурна, че дори ако само пристъпи върху правилната и хипнотизираща симетрия на паркета, дървото ще се изкриви под тежестта й и тя ще пропадне в черна пропаст.

Цялата стая бе напоена с натрапчивия мирис на баща й, наслоен върху купчините с листове, подредени върху бюрото, върху плътните кремави пердета.

Когато беше малка, Аличе влизаше на пръсти, за да каже на баща си, че масата за вечеря е сложена. Винаги изчакваше малко, преди да заговори, защото се стъписваше от фигурата му — тя изпълваше пространството зад бюрото, докато зад сребърната рамка на очилата изучаваше сложните си документи. Когато забелязваше присъствието на дъщеря си, адвокатът вдигаше поглед и сбръчкваше челото си, сякаш се питаше какво прави там. После кимваше и едва доловимо й се усмихваше.

— Идвам — казваше.

Аличе беше сигурна, че все още чува тази единствена дума да отеква, отразена от тапицерията на кабинета, затворена завинаги между четирите стени, така както и в нейната глава.

— Здравей, съкровище — каза Соледад.